Падение и подем

Усетих как бузите ми поруменяват и забавих дишането си. Откъслечни спомени от теорията за Гриша взеха да се мяркат в главата ми. Одинаковост. Товато. Етовост. Оновато. Пълна бъркотия. Но най-отчетливо в съзнанието ми се откроиха трескавите драсканици на Морозов: „Не сме ли ние всичкото?“.

Затворих очи. Този път вместо да повикам светлината, аз отидох при нея. Почувствах как се разтварям във въздуха, как се отразявам в терасата, снега и стъклото зад мен.

Замахнах с удара Сеч. Той порази единия склон на върха, разпилявайки ветрилообразно лед и камъни, които се посипаха с глух тропот.

Тълпата зад гърба ми нададе радостни викове.

– Пфу – изфуча Багра. – Те биха ръкопляскали и на танцуваща маймуна.

– Зависи от маймуната – обади се Николай от дъното на терасата. – И как танцува.

Страхотно. Още един зяпач.

– По-добре ли беше? – обърна се Багра към Миша.

– Горе-долу – отвърна той неохотно.

– Напротив, много по-добре беше – запротестирах. – Нали уцелих?

– Не съм искала от теб да го уцелиш – сопна се Багра. – Казах ти да му отсечеш главата. Хайде пак.

– Десет монети, че няма да успее – провикна се един от отцепниците Гриша на Николай.

– Двайсет, че ще го направи – солидарно се обади Адрик.

Прищя ми се да го прегърна, макар да знаех, че няма толкова пари.

– Трийсет, че не може да стигне върха зад него.

Обърнах се бясно като фурия. Мал стоеше облегнат на сводестата врата, скръстил ръце на гърдите си.

– Оня връх е на близо десет километра! – запротестирах.

– По-скоро на шест – безгрижно отвърна той с дързък поглед. Сякаш двамата отново бяхме в Керамзин и той ме предизвикваше да отмъкна кесия захаросани бадеми или ме примамваше да се пързалям върху езерцето при Тривка, преди още ледът да е заякнал. „Не мога“, отвръщах обикновено. „Разбира се, че можеш“, настояваше той и се понасяше далеч напред с взетите назаем кънки – носовете на ботите им обикновено бяха натъпкани с хартия, за да му станат по мярка, – без дори да погледне назад и да се увери, че го следвам.

Докато тълпата дюдюкаше и се обзалагаше, Багра взе приглушено да ми говори:

– Ние казваме, че сродното сродно привлича, момиче. Но ако науката е достатъчно малка, тогава всички сме еднакви. А светлината живее в пространствата помежду. Тя е в почвата на тая планина, в скалата и в снега. Ударът Сеч е вече направен.

Втренчих се в нея. Сега тя цитираше безпогрешно дневниците на Морозов. Навремето ми каза, че Тъмнейший е бил обсебен от тях. Нима този път намекваше нещо повече?

Запретнах ръкави и вдигнах ръце. Тълпата утихна. Съсредоточих се върху далечния връх – беше толкова далеч, че не различавах нищо по него.

Призовах светлината, след това я освободих и полетях заедно с нея. Озовах се в облаците, после над тях, а в един кратък миг се намирах в мрака на планината – приклещена и останала без дъх. Заемах пространството помежду, което обитаваше светлината, макар че не можеше да бъде видяна. Когато спуснах ръка, създадената от мен дъга се превърна в безкрайност, сияен меч, който съществуваше в този момент и във всеки един миг отвъд него.