Обсидиановата стая

Планирането, парите и времето, нужни, за да доведе снощната среща до благоприятен изход – среща, при която да разголи своята душа, без да се страхува от прекъсване – бяха колосални. Но щеше да си заслужава, стига тя да каже „да“.

В друго време, в един друг живот можеше да се забавлява с това колко добре бе изиграл всичко. Например справянето с Проктър беше съвършено, включително до летище „Гендър“, където така беше уредил нещата, че верният телохранител да кацне точно навреме, за да види как насила вкарва „Констънс“, всъщност маскираната Флавия, в чакащия самолет. Разбира се, Проктър се хвърли да го преследва до Ирландия… Докато през това време той слезе от самолета и се качи на друг, за да се върне в Ню Йорк. Озова се отново в града преди деветнайсет часа – само шест, след като бе напуснал линкълна, с който уж бе отвлякъл Констънс. Изпращането на този буден и умен човек за зелен хайвер на края на света беше брилянтно свършена работа.

Ковчегът с охлаждането също беше, поне така си мислеше, гениално хрумване. Проктър нямаше да знае какво означава, не че изобщо значеше нещо в действителност, но той сигурно щеше да накара въображението му да се развихри… и да го вдъхнови за най-крайни мерки.

Напомни си, че не е прилично да се гордее с това, което за Проктър сигурно е най-горчивото преживяване в живота. Обаче той беше отстранен от пътя му – огорчен, но жив. Констънс никога нямаше да му прости, ако беше прибягнал до по-радикално решение.

От другата страна на коридора срещу мястото, където седеше, се намираше стаята, която преди години беше служила на Енох Ленг за операционна. От мястото си Диоген виждаше само края на операционната маса, изработена от ранна мартензитна[28] неръждаема стомана. Все още беше полирана до блясък и чертите на лицето му го гледаха оттам. Бяха великолепни, а белегът придаваше тръпка на изваяното му лице и разноцветните му очи. Поне се надяваше, че Констънс щеше да си помисли това.