Обсидиановата стая

Диоген сложи преграда на вътрешния порой от думи, защото осъзна, че дишането му се е учестило, а сърцето заблъска в гърдите му. Той се успокои. Омразата срещу брат му беше добра и справедлива. Не можеше да бъде угасена, а сега, със смъртта на Алойшъс, никога нямаше да бъде поправена. Но се беше случило нещо странно: с гибелта на неговия брат съзнанието на Диоген се прочисти. Беше станал по-сигурен от всякога, че има един човек на този свят, който може да внесе смисъл, удовлетворение и радост в живота му.

Този човек беше Констънс Грийн.

Неволно си спомни репликите от един стар филм: Това, че изобщо те желая, ми се струва върха на неправдоподобността. Ти си неправдоподобен човек, както и аз. По такъв начин през първите дни след като се измъкна на косъм от вулкана Стромболи и бълваната от него лава… беше започнал да гледа на напъпващата си страст по Констънс.

Дори сега си спомни този миг така живо, сякаш беше вчера: борбата с ужасния склон на Шара дел Фуоко с наклон четирийсет и пет градуса. Не беше поток от лава както в Хаваи, а по-скоро склон от лава. Дяволски процеп в земята, широк в основата си осемстотин метра, по който непрестанно се търкаляха скали с размера на къщи, червено-кафяви от горещината. Горещината, бълвана от Огнения склон, предизвикваше буреносен вихър от сяра и пепел. Точно този демоничен вятър бе спасил живота му. След като Констънс го бутна от края на склона, той се прекатури, но не падна. Започна да се издига върху тези създадени от горещината въздушни пориви, докато не го запратиха в единия край на изгарящата пропаст. Заклещи се в пукнатина, а едната страна на лицето му, която се опря в свръхнагорещената скала, запращя. Заради шока успя да се измъкне, да издраска нагоре през ръба на пропастта и на четири крака да поеме по пътеката, по която Констънс го беше преследвала нагоре. Заобиколи същинския конус на вулкана и се спусна от далечната страна в Джиностра. Джиностра беше село с около четирийсет жители и достъпно само с лодка – малък къс самородно злато от миналото на Сицилия. Докато се бореше с болката, бе подслонен от бездетна вдовица, която живееше във вила извън града. Тя не попита как се е наранил, не се възпротиви на молбата му за пълна секретност. Изглежда беше доволна, че може да се грижи за неговите рани с древните мехлеми и извлеци, които бяха на нейно разположение. Едва ден преди да си тръгне, той успя да разбере истинската причина за нейните грижи: жената беше смъртно уплашена от неговия „лош поглед“ – двуцветните му очи, които според местните вярвания щяха да й навлекат беда, ако не направи всичко възможно да му помогне.