Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

— Твоята дъщеря пристига! Зиновия пристига – изстена тя накрая.

Абдонай пребледня. За малко щеше да удари египтянката. От изчезването на Зиновия никой нямаше правото да произнася името й в къщата. Дори думата дъщеря беше табу.

Но колкото и вцепенен от гняв да беше, Абдонай сдържа яда си. Широкото лице на Ашему светеше като лампа в някой храм. Бузите й блестяха, сълзи се стичаха покрай треперещите й устни.

— Какви ги приказваш? – просъска Абдонай.

— Слава на Изида, слава на Ваалшамин! Слава на всички велики богове във Вселената! О, господарю мой, Зиновия е жива. Твоята дъщеря се връща при нас. Тя е избягала от пустинята!

Абдонай не можа да проговори от учудване. Той се взря в гостите и слугите, сякаш не разбираше смисъла на думите, които чуваше.

Най-старият от робите не издържа:

— Господарю, дойката казва истината! Господарката Зиновия е пристигнала върху бяла камила. Хлапета са я видели – идвала по пътя от Шаракс.

— Не, тя не е на камила – намеси се друг. – Тя е на магаре.

— Защото камилата носи коба! – уточни трети.

— Скоро тя ще бъде пред голямата колонада!

— Коба? – учуди се гост от Емеса.

— Да, да, господин търговецо, свещен сандък. Обаче не се знае какво има в него.

— Казват, че пастирите и търговците от покрайнините на града я следват с песни и свирни!

Развълнувана от добрата новина, слугинята, която държеше в ръцете си тежката стомна за ритуалното измиване на гостите, се осмели да добави:

— Истинската Зиновия, господарю! Истинската, която ти смяташе за мъртва!

С по-искрящи от жар очи Ашему добави:

— Ти не поиска да ми повярваш, но аз бях права. Знаех, че тя е жива и ще се върне.

— Тишина, млъкнете! – избухна Абдонай, пляскайки с ръце. – Пръждосвайте се и на работа.

Изненадата беше отминала. Той идваше на себе. Усмихна се на търговците от Емеса, посочи отрупаната с блюда маса.

— Да ядем и да пием. Ако моята дъщеря наистина се е завърнала, ще я видим по-късно. Баща й ще успее да я посрещне както подобава.

Ашему отвори широко очи. Тя сграбчи ръката на Абдонай, дръпна го на известно разстояние от гостите.

— Луд ли си? Твоята дъщеря се върна, а ти искаш да я съдиш?

— Моята дъщеря избяга от дома ми – сърдито изръмжа Абдонай, присвивайки устни от гняв. – Моята дъщеря ме опозори. Тя се омърси пред лицето на боговете и на великия Оденат! Тя омърси също така и мен, нейния баща, Абдонай, син на Малику, син на Нашум, вожд на племето маазин и избраник на Ваалшамин! Щом не е умряла в Турук ал-Лааб, тогава може да се върне там. Повярвай ми, не я очакват само упреци… Много по-лошо…

— Зиновия омърсена? Да не си си изгубил ума?

— Нека това момиче дойде пред мен и аз ще я изпъдя от дома си! Ето какво ще направя.

— Ако ти е останала и капка мъдрост, Абдонай, замълчи и тичай да я посрещнеш.

— Остави ме на мира.

— Ти не чу ли? Толкова ли си ограничен? Зиновия влиза в града с коба и ти искаш да я наказваш? Ваалшамин ти я връща със свещен дар и ти искаш да я изпъдиш? Кой си ти, та ще тръгнеш срещу волята на твоя бог?