Царицата на Палмира [Златните вериги]

Сините току-що бяха победили. Сега гребците поемаха с кораба си на триумфален тур до понтоните, очертаващи пролив на дига в края на водната шир. Приемайки приветствените възгласи по повод победата, бойците крещяха и размахваха бойни чукове, от чиито остри ръбове още се стичаше кръв и смазани мозъци.

Зад тях, на мястото на битката, мътната вода на водоема червенееше от труповете на победените. Галерата на зелените, неподвижна и разкривена, имаше пробив, дълъг двайсетина стъпки. Високата ограда на левия борд поглъщаше водата. Върху разбитата палуба оцелелите помагаха на ранените, засипани от обидите на най-близката публика. Голям кръгъл баркас, снабден с лебедка, се приближаваше, за да подпре кораба, преди да потъне, и да го издърпа до плаващ док, където вече бяха прибрани други отломки.

Максим едва забележимо се намръщи.

Морската битка на Траян беше най-голямата, най-скъпата лудория от римските игри, която можеше да се измисли. Дори само от формата на амфитеатъра ти настръхваше косата. Тези разположени докъдето поглед стига една над друга пейки можеха да поберат тълпа, по-многобройна от тази в Тригариума на Клавдий, където се провеждаха надбягванията с колесници. Дори огромната маса на Колизеума изглеждаше жалка в сравнение с това тук. При все това, спектаклите, смайващи и грандиозни първите пъти, бързо се оказаха еднообразни и отегчителни.

Водоемът беше достатъчно голям, за да имат възможност корабите да маневрират свободно в него. Преследването и атаката бяха доста впечатляващи. Обаче за целта битките трябваше да бъдат ръководени от хитри тактици. Повечето пъти моряците бяха просто наемни войници. Корабите се устремяваха от противоположни краища, възползваха се от разстоянието, за да се засилят възможно най-много, преди да се ударят челно. Най-важна беше грубата сила, за да се разбие корпусът на противника.

Изяществото да се лавира ловко, да се избегне носът на врага, плъзгайки се под неговия планшир, за да му се счупят греблата, да се спре и да се атакува с таран, бяха редки. Тук само трябваше пръв да преобърнеш абордажния мостик. Победата се изразяваше в обикновено клане.

Нищо особено развлекателно, когато повече от хиляда пъти сам си участвал в битка.

Максим предпочиташе несигурността на сблъсъците, при които се изправяха мъж срещу мъж, гладиатор срещу гладиатор. Или още по-добре, човек срещу хищник. Там цената на един мъж, неговата смелост или страхът му се проявяваха изцяло. Интелигентността, хитростта или чистата сила разгръщаха спектакъл с несигурен край. Някои гладиатори притежаваха умението да се бият. Безумното желание да блеснат ги правеше безчовечни. Тогава дори посредствеността имаше известно очарование. Боязливостта можеше да бъде комична или изобретателна.

Обаче Клавдия обичаше морските битки в амфитеатър.

И обичаше да се люби в тези висящи ложи, които се наемаха на цената на златото над амфитеатъра. Което компенсираше, и то много, шума и скуката на игрите.