Хюрем. Московската наложница

След хамама идваше ред на уроците.

Всичко се преподаваше наново, като се започнеше от това, как се застава пред падишаха, как се седи, как се говори, как се храни, и се стигнеше до походката. За Александра най-важно беше да научи езика. Все пак един ден щеше да се яви пред Сюлейман. Каквото имаше да му казва, трябваше да го каже на собствения му език.

Единственото нещо, което различаваше един ден в харема от предходния, бяха постоянните разправии между момичетата, които се изяждаха взаимно в стремежа си да бъдат забелязани от падишаха. Непрекъснато викаха и крещяха. Всяка от тях говореше на различен език и естествено никоя не разбираше какво казва другата. Всъщност това нямаше голямо значение, защото никой не слушаше никого. Първите няколко дни тази шумотевица и врявата смущаваха Александра. В повечето случаи не разбираше защо беше започнала караницата. Постепенно започна да не обръща внимание. Дори когато момичетата си крещяха, тя успяваше да се свие в леглото и да заспи.

В интерес на истината, от деня, в който Александра пристигна, споровете и крясъците в харема се бяха увеличили. Тя беше в центъра на повечето дрязги. Никога не се предаваше, не разбираше от дума и нападаше останалите момичета при най-малкия повод. Въпреки предупреждението на Сюмбюл ага — през първата вечер тя възразяваше на всичко. Но всеки ден по време на караниците прибавяше по няколко нови турски думи към репертоара си. Казваше например „Гозно нещо“. Който я разбираше, схващаше, че „гозно“ означава „грозно“. Беше се научила да заплашва черните вещици с думите: „Да се строши твои ръце“, когато я сръчкваха с лакът или юмрук.

При всяка разправия нейното лице също се покриваше с драскотини, но докато Сюмбюл ага пристигнеше, друсайки шкембето си, Александра успяваше да натупа всичко наоколо и да докара момичетата до окаян вид. Едва тогава примирено понасяше пръчките, без да издаде и звук.

Най-сериозната врява се вдигна, когато Александра хвана едно от момичетата да рови в торбата ѝ с чеиза. Беше изсипало на пода вехтите предмети, показваше ги на момичетата наоколо и се подиграваше:

— Гледай, гледай!

Четири-пет черни вещици не можаха да отърват момичето от ръцете на Александра. В този ден тя се запозна с фалаката[41]. Макар че след всеки унищожителен удар върху голите ѝ стъпала в очите ѝ избиваха сълзи, от устата ѝ не се чу нито вик, нито умолителна дума. Здраво прегърна торбата си с чеиза, разтвори ръце и попита:

— Аз какво да направи? Какво да направи?

Три дни не можа да стъпи на краката си. Тъй като ѝ беше унизително да пълзи, когато ѝ се налагаше, се хващаше за рамото на Мерзука и подскачайки, вървеше в непоносими болки. Докато мажеше с мехлем стъпалата ѝ, Мерзука плака. Сетарет калфа също плака. Обаче никой не видя Александра да плаче.