Хюрем. Московската наложница

Настаняването при новопостъпилите момичета също не мина без произшествия. Сетарет им показа два дюшека, сложени на място, което сякаш се намираше под стълбище. В стаята вече спяха седем-осем жени. Възраженията и упорството, които девойката изрази с викове, секнаха след силно ощипване по ръката ѝ, последвано от крясъци на всевъзможни езици, които нададоха жените от отделението. Едно русо момиче, което се беше изправило на първото легло, замери Александра с чехъла си. Нападението не остана без отговор. Александра хвана чехъла и го запокити обратно по собственичката му. Ако Сетарет не се беше намесила, още през първата нощ в харема щеше да се разрази и скандал. Александра плака тихо в кътчето си, опряла глава на прозореца до себе си и прегърнала торбата си с чеиза, която никой така и не можа да измъкне от ръцете ѝ. Прозорецът беше покрит с дървени решетки и през него трудно можеше да се погледне навън, но тя знаеше, че там навън е свободата. Нейните планини и реки също бяха някъде там. Далеч, много далеч.

Хлипанията ѝ станаха причина за сърдито сумтене. Тя беше отчаяна, изморена и ядосана. Зави се презглава с юргана и започна да се дави от хълцане. Дълго рида. Това не беше дворец, а истински затвор. Кой ще я спаси от този затвор, помисли си, докато сълзите ѝ мокреха възглавницата. Нямаше го Тачам Ноян, че да извади сабята с вълча глава и щом нададе вик, всичко наоколо да се преобърне.

— Къде си, татко Ноян? Ела, виж в какво положение е момичето ти.

Този въпрос подпали като огън мозъка ѝ. Чуваше ли се какви ги говори? Сърцето ѝ се сви. Татко Ноян ли? Вече татко ли наричаше онзи варварин неверник, който преобърна живота ѝ?

Но освен него си нямаше никого другиго на този огромен свят. Не ѝ бяха останали нито майка, нито баща, нито село, нито дом, нито огнище, които да нарече свои. Никой друг не се беше хвърлял в битка със смъртта заради нея, както Тачам Ноян. И то колко пъти? Отново се сети за онзи въпрос, който изгаряше мозъка ѝ: Къде си, татко Ноян?

Очакваше го да се появи възседнал достолепно Умут, развял косите си с цвят на въглен, подаващи се непокорно изпод огромната му гугла, и да изреве със сила, която да накара двореца на османския род да затрепери от страх:

— Дойдох, момичето ми!

Знаеше, че това бе напразна надежда. Никой нямаше да отговори на тихия ѝ зов. В харема не се долавяше друг звук освен женското бъбрене и шепотът на няколко момичета, които клюкарстваха, ако не се брояха пронизителният детски плач и стъпките на караула от градината, който известяваше: „Часът е дванадесет. Часът е един… Мирно, свободно“.

Беше обикновена робиня в османския дворец, където беше дошла с мечтата да сподели короната и трона. Беше бита, бутана, ръчкана, събличана, оглеждана като робините за продан, опипвана къде ли не, обиждана. Какво друго можеше да сполети една робиня? Нима богато украсените чехли и рокли, с които я премениха, когато излезе от хамама, бяха цената на нейното робство? Не ги искаше, нямаше нужда от тях. Тя предпочиташе цървулите, които Тачам Ноян уши и обу на краката ѝ.