Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
И щеше да иска всичките тия неща, докато не стъпеше здраво на краката си.
Тогава вече нямаше да иска нищо повече.
Според мен му трябваха около шест месеца, преди да ме нападне. Ще ми продаде обратно всичките дадени му от мен акции, което ще предизвика излишно напрежение, понеже „Стратън“ ще е длъжна да ги купи. В крайна сметка цената на акциите ще падне, а това ще доведе до оплаквания от клиентите ни и — още по-лошо — до борсова зала, пълна с нещастни стратънци. А той ще се възползва от нещастието им, за да ми ги отмъкне с лъжливи обещания за по-добър живот в „Дюк Сикюритийз“. Да, мислех си, да си малка и гъвкава фирма също си има своите предимства. Защитата от подобна атака никак не е лесна. Аз ще съм в ролята на тромавия великан, уязвим по периферията.
Единственият начин бе да се справя с Китаеца от позицията на силата. Хубаво, голям съм и съм уязвим по периферията, но сърцевината ми е яка като кремък. Затова и ще атакувам от самия център. Ще се съглася да подкрепя Виктор, ще му създам фалшиво чувство за сигурност, а после, когато най-малко очаква, ще му нанеса такъв безпощаден изпреварващ удар, че ще се окаже на прага на мизерията.
Но като начало трябва да увещая Китаеца да изчака три месеца, за да мога да продам акциите си в „Джудикейт“. Той ще прояви разбиране и няма да се усъмни. А аз междувременно ще притисна Ръбчо за известни отстъпки. В края на краищата, с двайсетте си процента участие в „Стратън“ пречи на доста други стратънци да опитат тортата.
И щом вкарам Виктор в бизнеса, ще го докарам дотам, че да печели добре, но не и прекалено много. Тогава ще го посъветвам да търгува така, че без да се усети, да пооголи позициите си. Има си начини за тая работа, която само най-печените търговци могат да усетят, но не и Виктор. Ще заложа точно на грандиозното му китайско его — ще му дам акъл да задържи големи пакети във фирмената си сметка. И когато най-малко очаква, когато е най-уязвим, ще насоча към него цялата си мощ и ще атакувам. И направо ще изхвърля Покварения шибан Китаец от шибания бизнес. Ще започна да продавам масирано акции от същите компании чрез имена и места, за шито не е и чувал; имена, които в никакъв случай не могат да се проследят обратно до мен; имена, които ще го накарат да се чеше по китайската си тиква с размер на глава на панда. Баражът от продажби ще е толкова бърз и яростен, че няма и да се усети как е излетял от бизнеса и ми се е махнал от главата завинаги.
Е, и Ръбчо щеше да изгуби някой и друг долар от тая работа, но щеше в крайна сметка да си остане богат човек. Няма как, ще мине към графата „колатерални щети“.
Усмихнах се на Ръбчо:
— Както ти казах, ще се срещна с Виктор само от уважение към тебе. Но няма как да стане преди идната седмица. Дай да го направим в Атлантик Сити, където ще се разплащаме с мишите си дупки. Предполагам, че и Виктор ще дойде, нали?
Ръбчо се възторгна.
— Ще дойде, където кажеш.
— А ти междувременно му обясни как стоят нещата. Ще се занимавам с него, когато му дойде времето. А то ще е чак след като съм духнал от „Джудикейт“. Разбра ли?
Той гордо поклати глава:
— Докато е сигурен, че ще го подкрепиш, ще чака колкото кажеш.
Докато? Ама че тъпунгер е тоя Ръбчо! Аз ли си въобразявах, или той за пореден път ми доказваше, че си няма хабер от нищо? Та нали точно с тая дума потвърди всичко онова, което вече знаех — че предаността на Покварения Китаец е условна.
Да, засега Ръбчо ми беше верен, все още беше чистокръвен стратънец. Но човек не може да служи дълго на двама господари, още по-малко — вечно. А Покварения Китаец беше точно такъв потенциален господар. Чакаше зад кулисите и успешно манипулираше немощното мозъче на Ръбчо; сееше семената на раздора сред редиците ми, като почваше от младшия ми съдружник.
Тук назряваше война. Вече ехтеше отвъд хоризонта и скоро щеше да стигне и до моята порта. Но беше война, която възнамерявах да спечеля.
Книга II
Глава 11.
Страната на мишите дупки
Август 1993 г.
(Четири месеца по-рано)
Къде, по дяволите, се намирам, мама му стара?!
Такъв беше първият въпрос, изникнал в съзнанието ми, когато ме разбуди ударът на спускащите се колесници на огромния джъмбоджет. Докато съзнанието ми бавно се възвръщаше, забелязах емблемата в синьо и червено на гърба на седалката пред мен и се опитах да навържа някакъв смисъл.
Очевидно джъмбото бе боинг 747, мястото ми — 2А, до прозореца в първа класа, и точно в този момент, въпреки че очите ми бяха отворени, брадичката ми все още бе завряна в режим „сън“ между ключиците ми, а главата ми или я беше газил валяк, или я бяха треснали с фармацевтична полицейска палка.