Грешката на президента
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #10
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Грешката на президента». Краткое содержание книги:
— Кажи — на президента на Русия.
— На президента на Руската федерация. Той самият ме е извикал. Само че с мустаците според мен се престарахте, момчета. Обкомовските кадри никога не са носили мустаци.
Григорий Иванович за кой ли път опипа непривичното украшение на горната си устна.
— И поне да бяха някакви мънички, незабележими, а то едва ли не будьоновски ми лепнахте. Ако бях на мястото на охраната, за нищо на света не бих се хванал. Щях веднага да се усъмня в мустаците.
Слава Грязнов не можеше да не се съгласи, че в думите на чичо му имаше истина, но мустаците бяха единственото, което можеше да промени твърде забелязващата се външност на Григорий Иванович.
Григорий Иванович бързо свикна с мустаците. Само след два дни Слава завари чичо си пред огледалото — той приглаждаше с доволен и горд вид мустаците, като се стараеше да им придаде формата, която смяташе за най-правилна.
— Какво ще кажеш, Славка? — попита той, когато забеляза племенника си. — Не ми стоят лошо, нали? Никога не съм имал — по устав в армията не се полагат, а сега почвам да си мисля защо пък да не си пусна, като съм в запас. Какво ще кажеш?
Честно казано, Слава нямаше мнение по въпроса.
— Макар че как ще играя президента с мустаци… — мислеше на глас чичо му. — Не, види се, не са ми писани…
Той се дръпна от огледалото и започна да навлича палтото си.
— Къде отиваш, чичо Гриша? — попита Грязнов, който все пак малко се безпокоеше за ексцентричния си чичо — току-виж решил да шашне народа на Червения площад и си отлепи мустаците…
— Просто така, ще се поразходя, не обичам да се застоявам между четири стени. Не изтрайвам.
— Само че, моля те, без изненади, бива ли? — помоли Грязнов.
— Добре — сви рамене чичото. — Ти за кого ме вземаш? Сякаш не разбирам, че съм дошъл не просто да зяпам хората, а по важна държавна работа.
— Не се и съмнявам — отвърна Грязнов.
И все пак, когато след четири часа Григорий Иванович още не се беше върнал, Слава започна да се тревожи не на шега. Той дори реши — още един час, и ще звънне на Романова с молба да организира издирване на Грязнов-старши. Докато чакаше чичо си, той излезе на балкона и се втренчи в арката на прохода, който водеше към вътрешния двор — дали няма да се появи високата, едра фигура на майора от запаса.
Внезапно вниманието му беше привлечено от група старци, които седяха по пейките в срещуположната страна на двора. На Слава му се привидя нещо познато, той се вгледа — така и си беше. Старците се бяха скупчили около Григорий Иванович, който оживено разказваше нещо и размахваше ръце из въздуха. Слава напрегна зрението си, като се опитваше да различи на него ли са още мустаците. Май че да. Той тежко въздъхна и излезе на двора.
Докато се приближаваше към групата слушатели, Слава се опитваше да определи какво ги забаламосва чичо му. Скоро до него достигна:
— Есента при нас на Урал изобщо е хладна, бързо идва, а на седми ноември вече пада и снегът. И тогава ми дават значи като инспектор в обкома задача — след два дни всички коли в областта да са готови…
„Охо, той май играе Шумихин! — порази се Слава. — Какъв артист пропада!“ — И когато се приближи съвсем, той каза:
— Николай Петрович, а аз ви чаках.
— Да, заседях се нещо — кимна Грязнов-старши. — Сега ще доразкажа на другарите случая и идвам.
Слава не остана да доизслушва историята, а се прибра във входа, като само поклащаше в движение глава.
Докато Григорий Иванович си живееше на спокойствие у племенника си, сякаш напук настъпи затишие. Вадим Дроздов не забелязваше никакви странности в поведението на частите от спецохраната, а и полковник Руденко се държеше съвсем нормално, без да предизвиква и най-малките съмнения. На Вадим дори взеха да му минават безумни мисли — ами ако е сбъркал, ако Руденко няма никакво отношение към покушението срещу президента? Но той веднага отхвърли това нелепо предположение — тогава някой друг е виновен, нали имаше покушение, и то не едно. Най-вероятно, разсъждаваше Дроздов, Руденко е усетил, че го подозират, и е решил за известно време да се притаи. Тормозеше го още една мисъл — защо? Защо му е на Руденко да отстрани президента? Дроздов не намираше отговор на този въпрос.
Затишието беше толкова пълно, че изглеждаше зловещо. На Дроздов му се струваше, че всеки момент може да се случи непоправимото. Изглежда, никой от обкръжението му не споделяше неговите опасения. Самият президент изглеждаше спокоен, когато реши да скрие от обществеността информацията за покушенията. Той не предприе никакви сериозни опити да организира разследване по случая. Това вече изглеждаше доста непредвидливо, защото той като частно лице може и да не се интересуваше кой така настойчиво иска да го отстрани, но Яблоков, като държавен глава, просто беше длъжен да изясни това.