Грешката на президента
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #10
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Грешката на президента». Краткое содержание книги:
— Възможно е това да е работещ и остроумен план — забеляза Грязнов, — но аз съм категорично против.
По време на целия разговор Грязнов изпитваше остра досада. Той отдавна вече се ругаеше, че се съгласи да забърка чичо си в подобно рисковано начинание, което, както сега го представи Дроздов, изглеждаше и доста опасно. На Григорий Иванович се отреждаше край неблагодарната роля на примамка да бъде застрелян или отвлечен вместо президента. И едното, и другото никак не харесваше на Слава Грязнов.
— Добре — Романова отново запали цигара. — Разбирам Слава, момчета. Ти помисли, Саша. Ако това беше твоят чичо, така лесно ли щеше да го пратиш срещу куршума. Сега още е рано да се реши нещо конкретно. Може чичото и да не потрябва. Ще изчакаме.
— Ще видим — усмихна се невесело Дроздов. Той най-добре от всички разбираше колко опасен е неизвестният враг и на какви принудителни жертви ще трябва да се съгласят, за да го разобличат.
След като се помота час и половина около станцията на метрото „Чернишевска“, човекът, който се наричаше Алексей Снегирьов, изясни при бабичките къде може да наеме стая за прилични пари. Праисторическата монументална врата, преживяла както си личеше по всичко не само блокадата, но и всемирния потоп, се охраняваше от изваяни амурчета. На вратата имаше кодирана брава, но приличните хора се оправят с такива брави в движение. Алексей натисна трите най-малко прашни копчета, отвори вратата и влезе.
Тридесет и втори апартамент, както и му го описваха, се намираше на четвъртия етаж. Девет различни звънци съответстваха, изглежда, на броя на съседите в комуналното жилище. Копчетата на звънците напълно илюстрираха фразата „Тук не идват чужди хора“. Хартийките с половината от фамилиите или се бяха отлепили, или бяха замазани при последното боядисване. Алексей избра най-замърсената, позвъни и се приготви да чака.
Несмазаната брава заскърца удивително бързо. Вратата, дръпната от енергична ръка, се разтвори изцяло. На прага се появи мрачен, широкоплещест здравеняк с две сребърни колелца в ухото. Мощните му челюсти премятаха дъвка. Зад него се проточваше коридор, оскъдно осветен и тайнствен като египетските гробници.
— Прощавайте, ради бога, за безпокойството — интелигентно му се усмихна Алексей, гледайки го отдолу нагоре. — Май съм натиснал погрешен звънец. Търся Анна Фьодоровна Погореловска…
Комуналният Шварценегер избоботи нещо през зъби, обърна му необятния си гръб и закрачи навътре, като тресна пътьом по първата врата с лявата си ръка. Човек можеше да си представи как задрънча вътре посудата и изплашено подскочи старата хазяйка. Алексей щракна секрета след себе си и потри с маратонката по пода.
— Анна Фьодоровна? — обърна се той към възрастната жена, която надзърна от стаята. Тя мълчаливо кимна и той каза: — Здравейте, Анна Фьодоровна. Казаха ми, че май давате стая под наем?
Анна Фьодоровна, суха, в домашни пантофи от кече, обути върху сивкавите й боси крака, се гушеше в голям плетен шал. На ръст стигаше до рамото на Алексей. До хазяйката стоеше голям котарак в забележителен сивкаво метален цвят и въпросително гледаше към влезлия. Непознатият приклекна на пръсти и внимателно протегна ръка. Котаракът помириса пръстите му и изведнъж съвсем като куче протегна лапа.
Анна Фьодоровна живееше в две стаи, които гледаха към бившата улица „Салтиков-Шчедрин“, сега „Кирочна“. От коридора ги отделяше мъничък килер. В по-голямата стая имаше полукръгъл прозорец едва ли не върху цялата стена, от който през зимата навярно безбожно духаше. На прозореца стояха в саксии четири узамбарски теменужки (Алексей беше виждал как растат те в родните си планини) и малък жасмин. Що се отнася до мебелировката, примерно така изглеждат небогатите стари вили, където стопаните с години трупат всичко ненужно от градския апартамент. В дадения случай видимо някой нямаше вила, но затова пък имаше майка, живееща в комуналка.
Другата стая се оказа тясна и дълга като чорап. В нея имаше диван, връстник на мамутите, и до него малка масичка. Алексей веднага определи, че Анна Фьодоровна е решила за пръв път да даде стаята под наем и това решение е било трудно за нея. На всичкото отгоре тя се беше наслушала на всякакви ужасии и до смърт се страхуваше от бъдещия си квартирант. След като разбра това, Алексей й показа паспорта си и документи, според които той беше бежанец от Киргизия, електроинженер по професия. И ненатрапчиво й даде да разбере, че от известно време няма нито дом, нито семейство, а цялото му имущество се състои от това, което носи със себе си.