Възходът на Ордата [bg] [ЛП]

Дуротан осъзна, че се моли, но това не го притесни. Той обичаше съпругата си, клана си, хората си. Не одобряваше това, което вижда — цяло поколение орки, втурнали се към съзряването си със сърца, изпълнени единствено с омраза. Ако това да се помоли на някакъв странник можеше да го промени, той щеше да се моли.

Невероятните сини очи се изпълниха с неописуемо чувство на съпричастност. Велън протегна бледа ръка и я постави на рамото на Дуротан.

— Бъдещето не е като книга, която може да бъде прочетена — каза тихо той. — То постоянно се променя, като потока на водата, като завихрен пясък. Аз получавам определени видения, нищо повече. Бях убеден, че трябва да дойда невъоръжен и виж, не ме посрещна най-великият шаман на орките, а този, който пренощува под покрива ми. Не мисля, че това е случайност, Дуротан. И ако може да се направи нещо, което да промени нещата, то зависи от орките, не от дренаите. Мога да ти кажа единствено това, което вече ти казах. Течението на реката може да се измени. Но вие сте тези, които трябва да го направите. Това е всичко, което знам, и се моля да е достатъчно, за да спася хората си.

Изражението на странно сбръчканото бяло лице и тонът на гласа подсказаха на Дуротан това, което думите му не изразиха открито — Велън не смяташе, че това ще е достатъчно, за да спаси хората си.

Дуротан затвори очи за миг и после отстъпи назад.

— Ще задържим камъните — каза той. — Каквато и сила да имат, шаманите ще се научат да я използват.

Велън кимна натъжено.

— Така и предполагах — каза той. — Но трябваше да ги донеса. Трябваше да вярвам, че мога да открия начин да предотвратим всичко това.

Дуротан се зачуди защо в този момент той като че ли се почувства по-близък с този, за когото се твърдеше, че е враг, отколкото с духовния водач на собствените си хора. Може би Драка знаеше. Може би е знаела през цялото време. Не беше казала нищо, знаейки, че той няма да осъзнае правотата й, докато сам не достигне до нея. Но тази нощ той щеше да говори с нея.

— Ставай — каза грубо той, опитвайки се да прикрие емоциите си. — Ти и хората ти спокойно може да си тръгнете — изведнъж Дуротан се усмихна. — Колкото спокойно може да бъде в мрака и без оръжия. Ако срещнете смъртта си през нощта извън територията ни, няма да бъде по моя вина.

— Това би било добре за теб — съгласи се Велън, изправяйки се на крака. — Но нещо ми подсказва, че не би искал да се случи точно това.

Дуротан не отговори. Той излезе от палатката и информира стражите.

— Велън и придружителите му ще бъдат ескортирани до границата на земята ни. После ще бъдат пуснати да се завърнат в дома си. Не трябва да пострадат по никакъв начин, ясен ли съм?

Стражът като че ли беше готов да протестира, но друг, по-умен воин го стрелна с гневен поглед.

— Напълно ясен, вожде — измърмори първият страж.