Тайната на забранената книга [bg]

Измърморих извинение към мама, грабнах разкъсаната възглавница, запратих я през претършуваната спалня и извиках:

— Проклятие, проклятие, проклятие! Къде си го сложила, Алина?

Пера заваляха из стаята. Останките от нацепената възглавница полепнаха върху пейзаж на крайморска хижа със сламен покрив над таблата на кревата — един от малкото предмети в апартамента й, които бяха оставени непокътнати — и я събориха от стената. За щастие, картината падна на леглото и стъклото не се счупи. За нещастие, не разкри удобна дупка за скривалище.

Отпуснах се на пода и се облегнах на стената, взирах се в тавана и чаках да ме удари искра на вдъхновение. Не стана. Бяха ми свършили идеите. Проверих всяко място, на което Алина някога беше крила дневник у дома, а после и някои други, без никакъв късмет. Не само че не бях намерила дневника й, но открих, че още няколко неща липсваха — албумите й със снимки и органайзерът със страниците на цветя бяха изчезнали. Алина поддържаше органайзера толкова всеотдайно, колкото и дневника си и знаех, че имаше два фотоалбума в Дъблин — един на семейството ни и на дома ни в Ашфорд, който да показва на новите си приятели, и един празен, за да го запълни, докато е тук.

Нямах късмет да намеря нито едно от тези неща. А бях направила щателно претърсване.

Дори се бях отбила в една железария на път за насам и бях купила чук, за да мога да откъртя дъските в гардероба в спалнята й. Накрая използвах тесла, за да надзърна във всички корнизи и каси, търсейки хлабав перваз. Чуках навсякъде по фасадата на камината. Удрях по дъските на пода, ослушвайки се за кухи места. Проверих всяка мебел в апартамента — облегалки и седалки, и дори проверих вътре, както и под тоалетното казанче.

Не намерих нищо.

Ако дневникът й беше скрит някъде в апартамента, този път Алина ме беше надминала. Единственото, което оставаше да опитам, беше да разруша напълно мястото — да разбия стените, да откъртя шкафовете и да изтърбуша подовете, за което трябваше да купя цялата проклета сграда, а нямах толкова пари.

Поех си въздух. Но Баронс имаше. И можех да му предложа стимул, да иска да намерим дневника на Алина. Исках дневника й, заради уликите, които можеше да съдържа за разпознаването на убиеца й, но имаше и добра възможност да съдържа информация за местонахождението на Шинсар Дъб. Все пак, последното нещо, което сестра ми беше казала в съобщението, беше: „Сега знам какво е и знам къде…“, преди думите й да бъдат прекъснати рязко. Имаше голяма вероятност да беше написала нещо за нея в дневника си.

Въпросът беше можех ли да се доверя на Баронс и ако да, доколко?

Взрях се в пространството и се зачудих какво наистина знаех за него. Не беше много. Мрачният екзотичен полубаск, полупикт беше мистерия и можех да се обзаложа, той никога не беше допускал никого достатъчно близо, за да я разкрие. Фиона може би знаеше едно-две неща за него, но самата тя беше мистерия.