Тайната на забранената книга [bg]
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Треска #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1179-7
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Тайната на забранената книга [bg]». Краткое содержание книги:
Върнахме се в книжарницата със скорост съвсем малко по-бавна от скоростта на светлината и сега седяхме в задната част, където той проучваше трофеите ми на новак.
— Само дето не си оставила визитката си на масата, доколкото виждам, госпожице Лейн — каза той, обръщайки сложната кутия в ръцете си, — което е отвъд идиотщината. Предполагам, би могло да се каже, че поне не са те убили. Все още.
Изсумтях. Но предполагах, че хилавата похвала, която изглежда като критика, вероятно е най-доброто, което някой някога е получил от Джерико Баронс. Когато спряхме сред пушека от спирачките по средата на пътя — недостатъчно далеч от леговището на Малусѐ — и му признах, че съм оставила няколко лични вещи, той включи на скорост „Поршето“ и отново се състезавахме с луната на връщане към града.
— Нямах избор — казах за не знам кой път. — Казах ти, нямаше да се събере иначе в чантата ми.
Взрях се в него, но той имаше очи единствено за ОС, който се опитваше да разбере как да отвори.
— Следващия път ще знам и просто ще го оставя — казах сърдито. — Това ще те зарадва ли?
Той погледна нагоре, тъмният му взор излъчваше ледено високомерие.
— Не това имаме предвид, госпожице Лейн, и ти го знаеш.
Имитирах изражението му и изстрелях обратно:
— Тогава не ме гълчи, че съм направила нещо, по единствения начин, по който е могло да бъде направено, Баронс! Не можах да измисля как да го измъкна навън под полата си, а едва ли можех да го затъкна в сутиена.
Погледът му се стрелна към гърдите ми и остана там за момент.
Когато върна вниманието си към кутията, аз успях да си възвърна дишането и се взрях празно във върха на тъмната му глава. Баронс току-що ми беше хвърлил най-похотливия, сексуално зареден гладен поглед, който някога бях виждала в живота си и бях съвсем сигурна, че дори не знаеше, че го е направил. Усещах гърдите си горещи и пламнали, а устата ми внезапно беше неприятно суха. Джерико Баронс може би беше само седем или осем години по-възрастен от мен и може би беше мъж, за който повечето жени биха признали, че е изключително привлекателен по един тъмен и заплашителен начин, но с него идвахме от различни светове, не гледахме на живота по един и същи начин. Газелите не си лягат с лъвове, поне не ако искат да бъдат пълнокръвни и живи. След един дълъг объркан момент, поклатих глава, изхвърлих неприятната гледка от ума си — просто нямаше място за нея в моята реалност — и бързо смених темата.
— Е, какво е това? Някаква представа? — усещането, което получих от него, не беше същото като това, което получавах от копираните страници на Шинсар Дъб. Беше започнало да ми се гади в мига, в който пристъпих в залата, но гаденето не беше ме направило негодна, дори когато открих и застанах точно до нещото. Възползвах се от нелепото позиране на Баронс и Малусѐ и незабелязано направих размяната. Да боравя с кутията не беше приятно, но успях да се преборя със слабия си стомах.
— Ако е това, което мисля — отвърна Баронс, — е почти толкова важно, колкото самата Мрачна книга, и е от първа необходимост за нас. А — каза той доволно, — ето те! — С леко стоманено щрак, кутията се отвори.
Облегнах се напред и се взрях вътре. Там, върху легло от черно кадифе, лежеше полупрозрачен, синьо-черен камък, който изглеждаше като изсечен с остри, чисти удари от много по-голям камък. Гладката външна повърхност и грубите вътрешни фасети бяха покрити с удължени, подобни на руни, букви. Камъкът излъчваше зловещ син блясък, който потъмняваше до въглен във външните краища. Усещах леден студ само като го гледах.
— А, да, госпожице Лейн — промърмори Баронс, — наистина заслужаваш похвала. Въпреки тромавите ти методи, сега притежаваме два от четирите свещени камъка, необходими за разкриването на тайните на Шинсар Дъб.
— Виждам само един — казах.
— Другарят му е в хранилището ми. — Той проследи леко с пръсти задигнатата повърхност на леко бръмчащия камък.
— Защо издава този звук? — Започваше да ме мъчи голямо любопитство какво още можеше да е затъкнато под гаража на Баронс.
— Сигурно усеща близостта на двойника си. Казано е, че ако четирите се съберат заедно отново, ще изпеят Песента на Правенето.
— Имаш предвид, че ще създадат нещо? — попитах.
Баронс сви рамене.
— Няма думи в езика на Фае, съответстващи на „създавам“ и „унищожавам“. Има само Правене, дума, която съдържа в себе си и развалянето на нещо.
— Това е странно — казах. — Сигурно имат много ограничен език.
— Това, което имат, госпожице Лейн, е много прецизен език. Ако помислиш за момент, ще видиш, че всъщност има смисъл. А щом нещо добие смисъл, значи си разсеял объркването.
— А? — Объркването ми не беше разсеяно. Всъщност усещах, че се задълбочава.
— За да направиш нещо, госпожице Лейн, първо трябва да развалиш това, което е. Ако започнеш с нищо, дори нищото се разваля, когато се заменя с нещо. За Туата Де няма разлика между създаването и унищожаването. Има само застой и промяна.
Аз съм обикновено момиче. Едва вързах четворки в курсовете по философия в колежа. Когато се опитах да прочета „Битие и нищо“ на Жан Пол Сартр, развих тежка нарколепсия22, която ме атакуваше на всеки два или три пасажа от книгата, и в резултат изпадах в дълбоки пристъпи на коматозен сън. Единственото, което помня от „Метаморфозата“ на Кафка, е ужасната ябълка, която се беше забила в гърба на насекомото, а глупавата история на Борхес23 за преображенията на костенурката не ме доведе до никакво познание, освен до това, че харесвам много повече „Малкото зайче Фуфу“, което е в рими, и мога да скачам на въже на ритъма, който създава.
Както аз виждах нещата, Баронс току-що ми беше казал следното: на едно Фае не само нямаше да му пука дали ще живея, или ще умра, то нямаше дори да отбележи, че съм мъртва, а само че преди това съм била в състояние да ходя, да говоря и да сменям сама дрехите си, а след това вече не съм, сякаш някой е изтръгнал батериите от мен.
Хрумна ми, че мога наистина да се науча да мразя Фае.
22
Нарколепсия — хронично неврологично заболяване, характеризиращо се с прекомерна умора през деня и епизоди на силна нужда от сън. — Б.пр.
23
Хорхе Франсиско Исидоро Луис Борхес Асеведо — аржентински писател, есеист, поет и преводач, смятан за един от най-изтъкнатите южноамерикански автори на 20 век. — Б.пр.