Ноктите на Помирителя [bg]

Някога на границата на безкрайното море се издигал Градът на белите кули. Там живеели мъдреците. Този град имал един закон и едно проклятие. За всички, които живеели там, съществували два пътя — да се издигнат до мъдрите или да напускат града с разноцветни качулки на главите и да отидат да живеят във външния, враждебен свят.

Там пребивавал и един млад човек, който дълго време изучавал магиите, известни в този град, а повечето тях са известни и на нас. Той съзрял и дошло време да избере какъв път да поеме. По средата на лятото, когато цветята с жълти, безгрижни, с обърнати към морето главици, които разцъфват дори по сенчести места, младежът отишъл при един от мъдреците, лицето на когото било изпъстрено с цветове от толкова много време, че той даже не помнел откога, и го попитал:

— Как може аз, който съзидам, че всъщност нищо не знам, да си намеря място сред мъдреците на този град? Не искам през цялото време да уча магии, но не желая и да отида във външния враждебен свят, за да копая и кося, изкарвайки хляба си.

Старецът се засмял и рекъл:

— Спомняш ли си, когато беше съвсем малко момче, когато, те учих как да създаваме живи синове от сънищата си? Тогава беше много способен и учудваше всички! Върви си сега, създай един син, аз ще го покажа на онези с качулките и ще ги убедя да те оставят тук.

— Още един сезон — отговорил ученикът. — Нека измине още един сезон и ще направя това, което искаш.

Дошла есента и чинарите от Града на белите кули, които били защитени от морето с висока стена, започнали да отронват своите листа, златисти като тези, които изработвали и градските занаятчии. Дивите морски патици се извили на дълги редици между белите кули, а след тях си тръгнали и брадатите лешояди. Старецът отново извикал този, който бил негов ученик и му казал:

— Сега вече трябва да сътвориш твоя син от сънищата, както те бях посъветвал. Онези с качулките вече стават нетърпеливи. Освен нас ти си най-възрастният мъж в града и ако сега не направиш нещо, през зимата те ще те отведат навън.

Но ученикът му отговорил:

— Трябва да продължа да работя, за да осъществя това, което целя. Не можеш ли да намериш начин да ме защитиш?

Старецът, който го бил учил, си спомнил за красотата на дърветата, които толкова години радвали очите му както белите нозе на хубавите жени.

Дългата златиста есен отминала и в тази земя тържествено дошла зимата. Тя пристигнала от своята ледена столица, където слънцето се търкаля по ръба на света като евтина, позлатена топка, и огньовете, които пътуват между звездите и Ърт, запалвайки небето. Нейното докосване превърнало морските вълни в стомана, а градът на магьосниците я посрещнал, окачвайки знамена от лед на своите балкони и натрупвайки купчини блестящ заледен сняг по покривите. Старецът отново извикал своя ученик, но той му отговорил, че има нужда от още време.