Цитаделата на аутарха [bg]

Подадох му дългото си оръжие.

— А всъщност кои са тези хора?

— Тези ли? Ходят из лагерите. Шмекери и курви — както мъже, така и жени. Дезертьори. Понякога Самодържецът или някой генерал ги излавя и ги праща да работят, но скоро отново се измъкват. Специалисти са по измъкване. Трябва да бъдат очистени.

— Имам ли пълномощието ти да преговарям с пленниците в каретата? Ще ме прикриваш ли?

Погледнах го, като се мъчех да определя дали говори искрено. Подобно на повечето мъже на средна възраст, той вече имаше някои от чертите на човека, който ще стане след време — кисел старец, вече мърморещ оплакванията и възраженията, които ще говори в последния бой.

— Имаш думата ми. Върви.

— Добре.

Изправих се. Бронираната карета напомняше онези, които се използваха, за да се докарат важни клиенти в нашата кула на Цитаделата. Прозорците бяха тесни и с решетки, а задните колела — с височината на човек. Гладките стоманени страни напомняха за онова загубено знание, за което споменах на Гуасахт. Знаех, че хората — зверове вътре имат по-добри оръжия от нашите. Протегнах ръце, за да покажа, че не съм въоръжен, и тръгнах колкото се може по-спокойно напред. Накрая зад решетките на единия прозорец се показа лице.

Когато само е чувал за подобни създания, човек си ги представя като нещо стабилно, средно между човек и звяр. Но когато ги види с очите си — както аз видях този човек — звяр сега, или маймуночовеците в мината до Салтус — се оказва, че действителността е съвсем друга. Най-доброто сравнение, което мога да направя, е треперенето на листата на сребриста бреза на вятъра. В един момент ти се струва, че пред теб е най-обикновено дърво, а в следващия, когато видиш долната страна на листата, то ти заприличва на някакво свръхестествено същество.

Същото е и с хората — зверове. Отначало си помислих, че през решетките ме гледа мастиф; след това пък видях човек — благородно грозен, с жълтеникавокафяво лице и кехлибарени очи. Вдигнах ръцете си към решетката, за да може да ме подуши. Мислех си за Трискъл.

— Какво искаш? — Гласът бе груб, но не неприятен.

— Да ви спася живота — казах аз. Неподходящи думи, усетих го още в мига, когато излизаха от устата ми.

— Ние искаме да спасим честта си.

Кимнах.

— Честта е по-важна от живота.

— Ако можеш да ни кажеш как да спасим честта си, говори. Ще те изслушаме. Но никога няма да предадем онова, което са ни поверили.

— Вече сте го направили — казах аз.

Вятърът спря. Мастифът за миг се отдръпна от решетката, като се зъбеше и святкаше с очи.

— Сложили са ви в каретата не да пазите златото от асцианите, а от хора от Общността, които биха го откраднали. Асцианите са победени — сам можеш да видиш. Ние сме верноподаници на Самодържеца. Онези, от които трябва да пазите товара си, скоро ще ви победят.