Цитаделата на аутарха [bg]

Лъкатушещата пътека водеше в тъмна клисура, а от нея попаднахме в друга. Пред нас побягна елен. С три скока настигнахме животното с кадифена кожа и го изблъскахме от пътя. Като ликтор на Тракс бях чувал, че понякога по време на лов еклектиците скачат от конете си, за да хванат дивеча и да го промушат. Чак сега повярвах на тези приказки — спокойно можех да прережа гърлото на елена с нож.

Оставихме го далеч зад нас, прехвърлихме следващия хълм и се понесохме през една тиха гориста долина. Когато жребецът остана без сили, го оставих сам да си избира пътя между дърветата — по-големи не бях виждал, откакто напуснах Салтус. Когато жребецът спря, за да откъсне от рядката, крехка трева, растяща между корените, хвърлих поводите на земята, както бе направил Гуасахт, скочих на тревата и помогнах на червенокосото момиче да слезе.

— Благодаря — каза тя и след малко добави: — Справи се. Не вярвах, че ще успееш.

— Иначе нямаше да се съгласиш да участваш, така ли? Помислих, че са те накарали.

— Не трябваше да те удрям с бича. Сега ще поискаш да ми го върнеш, нали? С поводите, предполагам.

— Какво те кара да мислиш така? — Бях уморен и седнах. В тревата растяха жълти цветя, не по-големи от дъждовни капки. Откъснах няколко. Миришеха на каламбак.

— На такъв ми приличаш. Освен това ме понесе със задника нагоре, а мъжете, които го правят, винаги искат да го напляскат.

— Не знаех. Интересна идея.

— Пълна съм с подобни. — Тя бързо и грациозно седна до мен и постави ръка на коляното ми. — Виж какво, това е само инициация. Редуваме се. Днес беше мой ред и трябваше да те ударя. Сега всичко свърши.

— Разбирам.

— Значи няма да ме биеш? Чудесно. Можем да си прекараме страхотно тук. Каквото поискаш и колкото поискаш. Няма да се върнем, докато не стане време за храна.

— Не съм казвал, че няма да те бия.

Лицето й, на което бе изписана изкуствена усмивка, помръкна и тя сведе очи. Помислих си, че ще побегне.

— Ако това би ти доставило повече удоволствие, вече щеше да си го направил. — Докато говореше, ръката й пълзеше по бедрото ми. — Знаеш ли, изглеждаш добре. И си толкова дълъг… — Както седеше, тя се наведе, притисна лице в скута ми, дари ме с една целувка, от която изтръпнах, и се изправи. — Ще бъде хубаво. Обещавам.

— Или пък можеш да се самоубиеш. Имаш ли нож?

За миг устата й се превърна в съвършен малък кръг.

— Ти да не си луд? Трябваше да се сетя. — И скочи.