Цитаделата на аутарха [bg]

Сега Гуасахт правеше обиколка и видях как се спря при пъна, служещ за прикритие на войника до мен. Една жена от противниците подаде глава от храстите малко по-нагоре по склона. Моят контус я удари с огнена мълния. Тя инстинктивно се метна настрана, после се сви като паяк, когато някой го хвърли върху въглени. Под червената кърпа лицето й бе съвсем бяло и изведнъж разбрах, че е била накарана да надникне — зад онези храсти имаше и други, които не я харесваха или най-малкото не ценяха живота й и затова я бяха накарали да се подаде. Стрелях отново, мълнията разсече зеленината и вдигна облаче лют дим, който се понесе към мен, сякаш бе духът на жената.

— Пести зарядите — чу се гласът на Гуасахт някъде до лакътя ми. Беше се хвърлил на земята до мен — мисля, че по-скоро по навик, отколкото от страх.

Попитах дали зарядите ще стигнат до настъпването на нощта, ако стрелям по шест пъти на стража.

Той сви рамене и поклати глава.

— Доколкото мога да преценя по слънцето, така стрелям. Но когато се стъмни…

Погледнах го, но той отново само сви рамене.

— Когато се стъмни — продължих аз, — няма да можем да ги виждаме, докато не ни приближат само на няколко крачки. Ще стреляме повече или по-малко напосоки, ще убием няколко десетки от тях. После ще извадим мечовете си, ще застанем гръб до гръб и те ще ни избият.

— Подкреплението ще дойде преди това — каза той и когато видя, че не му вярвам, изръмжа: — По-добре да не бях виждал тая проклета следа. По-добре изобщо да не бях чувал за нея.

Беше мой ред да свия рамене.

— Върни я на асцианите и ще успеем да пробием обръча.

— Вътре има пари, казвам ти! Злато, заплатите на нашите войници. Прекалено е тежка, за да е нещо друго.

— Доспехите също тежат доста.

— Не чак толкова. Виждал съм такива карети. Това е злато от Несус или от Дома на Абсолюта. Но онези неща вътре в нея… кой е виждал подобни създания?

— Аз.

Гуасахт ме изгледа.

— Когато минавах през Портата на плача в Стената на Несус. Това са хора — зверове, плод на онези изгубени знания, които са направили бойните ни коне по-бързи от машините за придвижване в старите времена.

Опитах се да си спомня какво още ми бе разказвал Йонас за тях, но не успях и завърших доста неубедително:

— Самодържецът ги използва за работи, които са прекалено тежки или за които не може да се довери на хората.

— Е, това си е съвсем в реда на нещата. Не могат ей така да откраднат парите. Къде ще се дянат… Виж какво, наблюдавах те.