Цитаделата на аутарха [bg]

— Да тръгваме — каза Гуасахт. — Знам, че е голямо изкушение да ги следиш, но няма особена полза.

Последвах го до потока. Ерблон строяваше колоната.

— Те даже не стреляха по нас. Със сигурност имат оръжия на тези флайери.

— Ние сме прекалено дребни риби. — Усещах, че Гуасахт иска да вляза в строя, но не смее да ми нареди открито.

Аз пък усещах как страхът ме сграбчва като призрак за краката и пипалата му започват да пълзят нагоре в корема ми и докосват сърцето ми. Исках да премълча, но не можех да се сдържа.

— Когато стигнем бойното поле… — Мисля, че си го представях като окосена поляна, като Кървавото поле, където се сражавах с Аджилус.

Гуасахт се разсмя.

— Когато влезем в бой, нашите артилеристи ще се радват да ги видят, че са тръгнали срещу нас. — И преди да усетя какво ще направи, удари с плоското на меча си жребеца ми и той препусна.

Страхът е като онези болести, които оставят белези по лицето. Човек повече се страхува от белезите, отколкото от причината за тях, и се чувства не само отритнат, но и осквернен. Когато жребецът започна да забавя ход, го стиснах с колене и застанах в строя в края на колоната.

Преди съвсем малко бях на крачка да изместя Ерблон, а сега бях разжалван до най-ниското ниво — при това не от Гуасахт, а от самия себе си. Но когато помагах при събирането на пръснатите войници, нещото, от което се страхувах, вече бе отминало. Следователно цялата драма на моето повишение бе приключила след унизителния й край. Също както да видиш някой младеж, прободен с нож в гърба, да се разхожда безцелно в парка. После в пълно неведение случайно се запознава с прелъстителната жена на своя убиец и накрая, след като уж се е уверил, че съпругът й е в другия край на града, я притиска до себе си, а тя изкрещява от болка, убодена от върха на кинжала, стърчащ от гърдите му.

Когато колоната потегли, Дариа излезе от нея и изчака, за да се пристрои до мен.

— Страх те е. — Това не беше въпрос, а констатация. Но в нея нямаше упрек, а по-скоро приличаше на парола, подобно на онези нелепи фрази, които бях научил на пира на Водалус.

— Да. Сега сигурно ще ми припомниш как съм се фукал пред теб в гората. Мога само да кажа, че тогава не знаех колко празни са думите ми. Веднъж един мъдрец се опитваше да ми втълпи, че след като клиентът е издържал едно мъчение, той го е махнал от ума си, дори след писъци и гърчове. Следващото мъчение от съвсем различен вид обаче лесно може да пречупи волята му, сякаш е малодушно дете. Бях се научил да обяснявам тази мъдрост на изпитите, но никога досега не съм я прилагал върху себе си — а би трябвало. Но ако аз съм клиентът, кой е моят палач?