Гробовни тайни [bg]

Питах се какво ли крие.

На следващата сутрин нямаше и следа от дъжда и облаците, небето беше синьо, а слънцето светеше ярко. Предишната вечер прехвърлих отново всичко през ума си, докато вечерях сам в един полупразен италиански ресторант. Чувствах огромно облекчение, че Софи е добре, но въпреки това, когато си легнах, изпитвах някакво смътно безпокойство, бях убеден, че нещо ми убягва.

На сутринта сънят беше оправил настроението ми, слънцето грееше ярко и когато се отправих към къщата на Уейнрайт, бях почти оптимистично настроен. Сега, след като Софи бе в съзнание, не беше необходимо да се срещам с него, но вече бях приел поканата на жена му и не ми беше удобно да откажа само няколко часа преди уговорената ни среща. Независимо колко много ми се искаше да го направя.

Археологът живееше близо до Шаркъм пойнт, нос в най-южния край на Торбей. Дотам се стигаше за не повече от час, затова избрах по-дългия път, който се виеше покрай брега. Скалите бяха високи, а зад тях слънцето се отразяваше в развълнуваното море. Бях отворил прозореца на колата въпреки хладното време, свежият бриз ми действаше добре. Не познавах добре тази част на страната, но тук ми харесваше. Намирах се само на двайсет мили от Дартмур, а като че ли бях попаднал в друг свят, по-цветен и не така потискащ. Не можех да виня Уейнрайт, че е избрал да живее тук.

Открих мястото съвсем лесно, наоколо нямаше много къщи. Беше встрани от пътя, зад редица високи, голи липи, покрита с малки камъчета вила от 20-те години с черни, кръстосани греди. От едната страна на дългата асфалтова алея имаше липови дървета, а от другата се простираше голяма поляна.

Пред двойния гараж беше паркирана яркосиня тойота. Оставих колата си до нея и се изкачих по стълбите към входната врата. На стената имаше стар пиринчен звънец. Натиснах го и мелодията му се понесе някъде от вътрешността на къщата. Приготви се, казах си аз и изпънах рамене като дочух бързите стъпки, които се доближаваха към вратата.

Жената, която отвори, напълно съответстваше на гласа по телефона, затова нямах никакво съмнение, че пред мен стои съпругата на Уейнрайт. Може би не бе така внушителна, както си я представях, бе облечена с мек пуловер и вълнена пола, а не с елегантна жилетка и перли. Но идеално оформената сива коса и лекият грим бяха точно такива, каквито очаквах, както и стоманеният й поглед.

Беше присвила очи, а усмивката й беше учудващо топла, когато ме поздрави.

— Вие трябва да сте Дейвид Хънтър.

— Точно така.

— Аз съм Джийн Уейнрайт. Толкова се радвам, че ни открихте. Къщата е встрани от главния път, но ние така предпочитаме. — Тя се отдръпна, за да вляза, като все още се усмихваше. — Заповядайте, влезте.

Прекрачих прага на къщата. По стените на вестибюла имаше дървена ламперия, а подът бе покрит с красив паркет. Върху старото махагоново бюро бе поставена голяма ваза с бели хризантеми, чийто тежък аромат се конкурираше с парфюма и ароматизираната пудра на жената. Ниските й токчета отривисто потракваха по паркета, докато ме превеждаше през вестибюла.