Онзи, който убие дракона [bg]

— Двайсет и седем — отвърна Алм.

— Не — въздъхна Сьодерман, наливайки кафе. — Спрях да броя на стотния. Знаеш ли на колко бях, когато видях първия истински негър — продължи той.

— Не.

— Роден съм трийсет и шеста — обясни Сьодерман. — Бях навършил седемнайсет, преди да зърна първия си негър. Случи се през 1953 в стария Солна Център, до Лори. Кръчмата, спомняш си. Тъкмо бяха отворили през онази година. Страхотен празник за народа. Всичко живо се тикаше напред, избиваха се да го поздравяват, да го тупат по гърба и да плещят на английски, ама един английски, нали, и да го разпитват дали познава Луис Армстронг. Бях повел една мадама на име Сиван. Сиван Фриск, хич не се назлъндисваше, ще знаеш. Мамка ѝ, беше се подмокрила чак до глезените, докато успея да я извлека оттам.

— Други времена — обобщи Алм с безпристрастен тон.

— Тъкмо там е разликата — въздъхна Сьодерман. — Един добре, дори двама. Особено ако си израсъл на място като това тук. Стар работнически квартал. Стари момчета от Солна от моето поколение. Ама трима са в повече. Един добре, двама добре, ама трима е прекалено.

— Съвсем друго нещо — отвърна Алм.

— Чудиш се какво съм правил в сряда вечер миналата седмица — прекъсна го Сьодерман. — Вечерта, в която някой шибан откачалник е пречукал Кале.

— Да. Какво прави тогава?

— Вече обясних — отвърна Сьодерман. — Някакъв шибан кретен ми се обади да опява от патрулката си. Дали беше вчера или онзи ден? Не помня.

— И какво каза тогава? — попита Алм, без да се обяснява, че тъкмо той бе на телефона.

— Опитах се да му набия в главата, че имам алиби, ама не рече да ме слуша. Затова затворих. Казах му да върви по дяволите.

— Разкажи на мен тогава — прикани го Алм. — Най-добре ми дай имената на хора, които могат да потвърдят алибито ти.

— Определено няма проблем да го направя — отвърна Сьодерман. — Ама не възнамерявам, значи.

— И защо така?

— Преди две седмици щях да летя към Сундсвал, да посетя стар приятел, малко бил зле. Открили му рак на простатата, горкият. Та стоя си аз там, на изхода, аха да се кача на самолета, оная на гишето почва да ми плещи, че искала да види документ за самоличност. Забележи, бях трезвен и в час, така че не беше заради нещо такова. Та давам ѝ аз билета, ама оная продължава. Настоява да види и документ. Обяснявам ѝ, дявол го взел, че нямам такъв. Твоите другарчета ми взеха книжката преди десет години. Паспортът ми си е у дома, в чекмеджето на бюрото. Кой идиот ще мъкне паспорт, за да пътува до Сундсвал, а? Аз обаче гледам да не се нервя много. Обяснявам ѝ, че съм пълноправен шведски гражданин от около 70 години насам. Докато съм си у дома, в Швеция, и не съм намислил някоя простотия, няма нужда да си показвам документите. Не и за полет до Сундсвал с вътрешна шведска авиокомпания. Всъщност го пише в конституцията, ако имаш нерви да ровиш. Ама дявол го взел. Изведнъж изникват двама ей такива — обясни Сьодерман с кимване към Стигсон. — Та на̀ ти Сундсвал.

— Жалко — поклати глава Алм. — Онези терористи ни подредиха така.