Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме [bg]

Исках да му кажа колко съжалявам. Исках да го целуна, да го прегърна и утеша. Вместо това само стоях неподвижно и слушах.

- Татко каза, че това е грешка и трябва да продължим да живеем, а мама не е на себе си, така че няма значение - продължи той. - Не знаеш какво е. И се радвам, че не го знаеш, Миранда. Радвам се, че това още не те е докоснало. И се надявам никога да не страдаш. Сетне дойде лятото и не знаех какво да правя. Затова плувах. Мислех си, че навярно се влюбвам в теб, но не беше честно нито към теб, нито към мен. Защото накрая татко реши аз да замина. Идеята беше негова и той я сподели първо с мен, преди да съобщи на мама, защото знаеше, че тя пак ще изпадне в истерия. Той замени колата си за мотор и ме научи да го карам. Не исках да заминавам. Да напускам родителите си и теб. Но татко настоя и щях да съм заминал преди седмици, ако мама не се бе разболяла. Двамата се безпокояхме, че ако замина, докато е болна, никога няма да оздравее. Но сега се възстановява и трябва да тръгна, докато все още е топло. Баща ми твърди, че първите студове ще започнат след две седмици.

- През август?

Не повярвах.

Дан кимна.

- Татко каза, че ще е истински късмет, ако зимата не започне в началото на септември. Семейството ти мислило ли е да замине?

- Баща ми и мащехата ми заминават. В момента са за няколко дни при нас, а след това потеглят на запад.

- Може би ще се засечем по пътя. Миранда, искаше ми се нещата да са различни. Искам да знаеш, че преди да се случи всичко това, много те харесвах. Събирах смелост, за да те поканя на бала в гимназията.

Замислих се колко много би означавала тази покана за мен.

- Щях да приема - уверих го. - Може би някой ден ще отидем на бал.

- Ако съм тук, да знаеш, че имаме уговорена среща. Ще се опитам да ти пиша, но не зная дали писмата ще стигнат дотук. Миранда, никога няма да те забравя. Без значение какво ще се случи, винаги ще помня теб и езерото Милър.

Целунахме се. Интересно колко много означава тази целувка за мен. Може би никога няма да целуна друго момче, не и по същия начин, по който целунах Дан.

- Трябва да се връщам - каза той. - Мама ще се чуди къде съм.

- Късмет! - пожелах му. - Надявам се, че където и да отидеш, нещата ще са по-добре.

Отново се целунахме, но този път беше бърза целувка за сбогуване. Той забърза към болницата, а аз стоях там и гледах след него.

Зная, че Дан ме смята за късметлийка, задето съм „недокосната“ от всичко, което се случва. Би бил проява на самосъжаление, ако мисля другояче. Но понякога се чудя дали внезапният ужас да разбереш, че някой, когото обичаш, е мъртъв, е много по-непоносим, отколкото да наблюдаваш как животът чезне с всеки изминал ден.

Наясно съм, че е така. Защото Дан бе изгубил сестра си, а аз, доколкото ми е известно, не съм загубили никой близък, поне не завинаги. А Дан също е свидетел на чезнещия живот, но освен това майка му едва не бе умряла.