Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме [bg]

О, да, имало и силно земетресение в опасна близост до някаква атомна електроцентрала, която експлодирала или нещо подобно. Май че ми спомена за Калифорния.

- Сега разбираш ли колко сме щастливи ние тук? -попита ме тя накрая.

- Никога не съм казвала, че не сме! - изкрещях насреща й, защото не се чувствах никак щастлива.

Или поне не в този момент. Само я попитах дали нещата ще се пооправят, което не е същото, като да й бях заявила, че искам да имаме ток, горещ шоколад, телевизия и абитуриентски бал с истински срещи с момчета, които да очаквам с нетърпение.

Това е всичко, за което си мисля сутрин, когато се събудя, и вечер, преди да заспя.

- Не ми говори с такъв тон! - кресна ми мама.

- Какъв тон? - развиках се. - Ти си тази, която повиши тон! Какво излиза? Че ти вечно можеш да ми крещиш, а аз не мога, така ли?

Впуснахме се в разгорещено надвикване, което от седмици не бяхме правили. Не и след онази ужасна история с Хортън. Наговори ми на един дъх каква неблагодарница съм била, как само съм си седяла и нищо не съм вършела, колко съм се самосъжалявала.

- Дяволски си права, че изпитвам огромно самосъжаление - креснах вместо отговор. - И как няма! Животът ми е достатъчно скапан, а и нямам представа дали ще оцелея. На всичко отгоре имам майка, която не ме обича. Трябваше да замина с татко и Лиза. Той ме обича, а ти - не!

- Върви си! - процеди мама. - Просто се махни!Не искам да те гледам повече!

Бях толкова смаяна, че за миг се вцепених. Сетне побягнах от къщата. Но след като го направих, се оказа, че нямам представа къде да отида или какво да направя. Метнах се на колелото и се оставих краката ми да ми подсказват накъде да продължа. И за моя искроена изненада (макар че ми се струва, че краката ми по бяха чак толкова изненадани), се озовах пред къщата на Меган.

Майката на приятелката ми ми се стори остаряла с десет години от последната ни среща насам. Но все пак ми се усмихна, като ме видя, сякаш беше нещо съвсем нормално да се появя изневиделица. Поне вече не ми напомняше за майката на Беки.

- Меган е в стаята си - каза ми тя. - Ще се зарадва да те види.

Запътих се натам. За миг се зачудих какво ли, по дяволите, става там вътре. Но почуках на вратата й, извиках й, за да разбере, че съм дошла, и влязох при нея.

Меган лежеше на леглото и четеше Библията. Изплаших се, като видях колко е отслабнала. Но не изглеждаше луда или нещо от този сорт, пък и напоследък вече никой на нищо не се учудваше.

- Миранда! - изписка тя и за миг отново беше моята приятелка. - Толкова съм щастлива, че си тук. Сядай! Разкажи ми всичко!

Така и сторих. До най-малката подробност. За мама за караниците ни, за Джони, за Мат, за татко и Лиза, за Хортън и за това, как Дан щеше да ме покани да бъда неговата дама на абитуриентския бал, само че сега е лудница- Сигурно съм й говорила безспир някъде към половин час, като тя ме прекъсваше само за да вметне някой и друг уточняващ въпрос или да нададе нечленоразделен звук в знак на пълна симпатия.