Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме [bg]

Мама ме помоли да отида с колелото до госпожа Несбит, за да й кажа, а след това и до кабинета на Питър, за да го поканя. Джони режеше дървата, които татко и Мат бяха отсекли, така че само аз бях на разположение.

Съседката бе сърдита на татко след развода, но когато и предадох поканата, тя цялата светна от вълнение.

- Напоследък не излизам много - призна ми, което и на двете ни се стори толкова забавно, че се смяхме до сълзи.

После подкарах колелото към града, докато влажният и прашен въздух пълнеше дробовете ми. Когато стигнах, отидох направо в кабинета на Питър, но на вратата имаше табела, на която пишеше, че е затворено и докторът може да бъде намерен в болницата.

Не се изненадах, че е затворил кабинета си, но това бе едно от онези неща, които ме караха да осъзная колко различен е станал светът. Последните два дни бяха толкова страхотни, че бях забравила каква е действителността. Дори и сивото, с което смятах, че никога няма да свикна, сега беше част от живота.

Нещата са различни, когато знаеш кога ще е следващото ти ядене.

Отидох в болницата, която беше необичайно оживена. Във фоайето ме спряха и ме попитаха кого търся. Казах, че съм дошла при Питър по личен въпрос.

Тук все още имаше ток и беше странно да видя цялата сграда осветена. Все едно се намирах в някакво вълшебно царство или в тематичен парк в „Дисни“. „Болниленд“! Това ме накара да си спомня за съня с увеселителния парк, който имах преди време.

Разбира се, нещата в болницата бяха различни. Магазинът за сувенири беше затворен, както и кафенето. Предполагам, че това е болница без допълнителни развлечения, но при все това ми се струваше, че съм попаднала във вълшебно царство.

Мъжът от охраната (забелязах, че е въоръжен) се обади по пейджъра на Питър и след като почаках, ми каза да се кача на третия етаж в източното крило.

- Асансьорите са само за болните, възрастните и инвалидите - предупреди ме пазачът.

Разбрах намека му и поех по стълбите.

Питър изглеждаше уморен, но иначе беше наред. Казах му, че татко и Лиза са у дома, че Джони също ce е прибрал благополучно, че утре вечер ще имаме празненство и мама го кани да дойде.

Ако се е почувствал странно от поканата, Питър не го показа с нищо. Усмихна се почти толкова широко като госпожа Несбит и каза, че за него ще е удоволствие да дойде.

- Не съм излизал от тук вече почти седмица - довери ми той. - Мисля, че ми се полага поне една свободна вечер.

Още едно необичайно нещо. Доскоро направо се ужасявах от посещенията на Питър. Докторът винаги ни носеше нещо, дори и да е само консерва със спанак. Но сякаш не можеше да говори за нищо друго, освен за болести и смърт.

Но той изглеждаше толкова щастлив от поканата, че и на мен ми стана хубаво, че утре ще дойде на истинска вечеря у дома, нищо, че щеше да бъде с жената, която му беше нещо като гадже, децата й, бившия й съпруг, бременната му съпруга и разбира се, госпожа Несбит.