Последните оцелели: Светът, в който живеем [bg]

— Ние нямаме семейство — отвърна момичето. — Вече не. Хайде. Трябва да се връщаме.

Позволих и да ме отведе до фермата. Когато стигнахме до нея, сестра Полина, татко и Алекс бяха клекнали и се молеха. Джули се присъедини към тях. Почувствах се неудобно да стоя права и да ги наблюдавам, но знаех, че щях да се почувствам още по-неудобно, ако се присъединя към тях.

Татко и Алекс отидоха долу и няколко минути по-късно се върнаха със сестра Хелън. Бяха я увили в одеяло, но това нямаше никакво значение. Очевидно им беше трудно да я носят и Джули, без да се замисля, отиде да им помогне. Нямах никакъв избор освен да направя същото.

Отнесохме сестра Хелън навън, а сестра Полина вървеше до нас. Татко и Алекс спуснаха нежно тялото в дупката, която бяха изкопали. Алекс, Джули и монахинята изрекоха няколко молитви, след което татко и Алекс запълниха дупката с пръст.

Не стояхме много след това. Все още беше рано, но небето беше започнало да се смрачава. Сестра Полина целуна всички ни, докато се сбогуваше с нас и ни благодари. Обеща да разкаже на сестра Грейс за нашето посещение, когато тя се прибере в метоха. Всички знаехме, че това никога няма да се случи.

Бяхме на пътя не повече от два часа, когато ванът спря. Можехме да го усетим как умря.

Татко излезе навън, вдигна капака и се престори, че знае какво прави. Алекс се присъедини към него. Приличаха на истински мъже и изглеждаха глупаво. Върнаха се в автомобила едва когато навън заваля.

— Ще спим във вана — обяви татко. — Ще тръгнем на сутринта.

— Колко далеч се намираме? — попита Джули.

— Бих казал на около шейсет и пет километра — отвърна баща ми.

— Това са два дни пеша — констатира Алекс. — Три, ако времето остане такова лошо.

— Можем да се справим — вдъхна му кураж татко. — Ще се приберем до четвъртък.

Никой от нас не каза нищо, но всички знаехме, че ни очакват два дни тежко ходене без абсолютно никаква храна. Колкото повече вървим, без да ядем, толкова по-тежко щеше да става придвижването.

Ето ни и нас. Дъждът плющи върху тавана на вана. Татко стои зад волана, взира се през предния прозорец, вероятно си мисли за Лиза и мама и колко разтревожени са те. Алекс и Джули са отзад и си шепнат яростно на испански. Бях си взела дневника и една от светещите химикалки за всеки случай и сега седя в пътническото място и записвам всичко. Колкото повече мисля за това, което се случи, толкова по-малко се тревожа за онова, което ще се случи.