Парижката книжарница

— Направи го, синко. Обикновено се ровичкам в интернет последния петък от месеца между единайсет и три.

— Дължите ни отговор — припомни му Пердю. — И двамата танцувахме, нали? Е? Моля да ни отговорите честно. Не понасям лъжата. Вие ли сте авторът на „Южни светлини“? Вие ли сте Санари?

Олсон обърна сбръчканото си лице към слънцето. Свали невъзможната си шапка, приглади бялата коса назад.

— Аз? Санари? Откъде ви хрумна?

— Техниката. Думите.

— О, разбрах какво имате предвид! Голямото „мамо-татко“ — персонифицираният копнеж на всеки човек по ултимативния родител, по майчинския баща. Или „Любовта на розите“ — цъфтяща и ароматна, но без бодли, което е отричане на природата на розите. Страхотно е, но не е от мен. По мое мнение Санари е голям приятел на хората, човек извън правилата и традицията. За съжаление, аз не съм такъв. Не обичам хората. Всеки път, когато ми се наложи да спазвам обществени правила, получавам разстройство. Не, приятелю Джон Лост, не съм Санари. Това е истината — за съжаление.

П. Д. слезе с усилие и закуцука към италианеца.

— Чуй, момче, аз ще ти пазя старата бричка и ще чакам да се върнеш. Защото, кой знае, може и да не се върнеш.

Кунео стоеше в нерешителност. Едва когато Макс награби куп книги и кошничката с билки и ги понесе към кораба, италианецът посегна към сандъчето с инструменти и кожения куфар.

— Позволявате ли да се кача на борда, капитано Пердито?

— Заповядайте. За мен е чест, синьор Кунео.

Макс отвърза въжето. Жената котка стоеше до реното и следеше случващото се с неразгадаем поглед. Пердю стисна ръката на П. Д. Олсон за сбогом.

— Наистина ли сте ме сънували, или това е просто игра на думи? — попита тихо той.

Пер Давид Олсон се усмихна дяволито.

— Светът от думи никога не е истински. Прочетох го веднъж при един немец. Казваше се Герлах, Гунтер Герлах. Дребният ум няма да го разбере.

Помисли малко и продължи:

— Карайте към Кюизери[33], на река Сей. Може би там ще намерите Санари. Ако е още жива.

— Жива? — сепна се Пердю.

— О, не съм сигурен. Просто обичам да си представям най-интересните неща като дело на жените. Вие не го ли правите?

Олсон се засмя и тромаво се намести зад волана в старото рено на Кунео. Кимна на младата жена, но тя посегна към Пердю.

— Дължиш ми нещо — промълви дрезгаво и впи устни в неговите.

Първата целувка на жена от двайсет години. Дори не беше сънувал колко е замайваща.

Тя го засмука, езикът ѝ се удари в неговия. Очите ѝ пламнаха. В следващия миг го отблъсна.

— Дори да те желая, това не те засяга — заяви гордо и в погледа ѝ блесна гняв.

Алилуя! С какво съм го заслужил?

— Кюизери? — попита Макс. — Какво е това?

— Раят — отговори Пердю.