Само един поглед [bg]

Мълчание.

— И нещо друго. Господин Сайкс е бил малтретиран най-малко двайсет и четири часа преди да го намерим. Мислите ли, че тайникът е бил отворен през цялото това време?

— Не мога да знам.

— Предполагам, че не можете да го знаете. А защо вие и вашият съпруг тръгнахте да го проследявате? Имам предвид човека, проникнал в къщата на Сайкс.

— Казах на другия полицай…

— Искали сте да помогнете на нас. Да не загубим дирите му.

— А и ме беше страх.

— От какво?

— От това, че е знаел, че аз съм извикала полицията.

— Как сте разбрали, че е знаел?

— Когато полицейската кола пристигна, аз гледах през прозореца. Той се обърна, погледна към нашата къща и ме видя.

— И сте решили, че може да ви отмъсти?

— Не знам точно. Бях толкова изплашена…

Пърлмътър кимна отново с подчертано разбиране:

— Всичко горе-долу пасва. Е, някои подробности не съвсем, но в повечето случаи е така.

Шарлейн не го погледна.

— Казвате, че е карал Форд Уиндстар — продължи Пърлмътър.

— Точно така.

— И с него излезе от гаража, така ли?

— Да.

— Видяхте ли регистрационния номер?

— Не.

— Хм… Защо според вас го е направил?

— Кое?

— Вкарал е колата си в гаража.

— Нямам идея. Може би за да не я види никой.

— Добре, звучи разумно.

Шарлейн взе ръката на мъжа си в своята. Спомни си за последния път, когато си бяха държали ръцете — преди два месеца, когато бяха отишли да гледат една романтична комедия с Мег Райън. Странно, че Майк си падаше по сапунени мелодрами. Очите му се навлажняваха, когато гледаше сиропени истории. А в реалния живот тя го бе виждала да плаче само веднъж — когато умря баща му. На такива филми обаче лицето му се изкривяваше и се виждаше, че сълзи напират в очите му. Та онази вечер той бе хванал ръката й и сега я измъчваше споменът, че това я бе оставило равнодушна. Дотолкова ли нищо не означаваше вече за нея този възпълен мъж?