Само един поглед [bg]

— „Реминисценция“ друг хм… „квартал“ ли е?

— Не. Така наричаме трети етаж. Той е отреден за обитателите ни с Алцхаймер.

— О!

— Ира не разпознава собствените си деца, но все още е много добра в покера.

Отново бяха в коридора. Чак сега Грейс обърна внимание, че до вратата на Боби Дод има нещо като витринка. Тя се вгледа. Вътре висяха куп медали, военни, а и спортни, потъмнели от времето. Имаше и фотографии от различни периоди в живота на Боб. Едната беше на убития му син, същата, която Грейс бе видяла на монитора снощи.

Линдзи отбеляза:

— Мемориална витрина.

— Хубава е — каза Грейс, понеже не знаеше какво друго да каже.

— Всеки пациент има такава до вратата си. Това е начин да се представиш пред останалите.

Грейс кимна. Цял един живот, сумиран в рамка двайсет на трийсет сантиметра. Като всяко нещо тук — едновременно уместно и зловещо.

До третия етаж се качиха с асансьор с кодирано табло.

— За да не се мотаят обитателите постоянно нагоре-надолу — обясни Линдзи.

В което също имаше и смисъл, и ограничение.

Етажът, наречен „Реминисценция“, беше уютен, подреден и злокобен. Някои от пребиваващите те кимаха все още нормален вил, но повечето бяха клюмнали като вехнещи цветя в инвалидните си колички. Едни тътреха нозе, други си говореха сами. Почти всички бяха с безжизнени празни погледи.

Една жена, вероятно наближаваща деветдесетте, тръгна към асансьора, подрънквайки връзка ключове в ръка.

Линдзи я попита:

— Къде отиваш. Сесил?

Старицата се обърна.

— Трябва да взема Дани от училище. Сигурно ме чака вече.

— Всичко е наред — каза й Линдзи. — До края на часовете остават още два часа.

— Сигурна ли сте?

— Разбира се. Виж, нека първо хапнем, после ще отидеш да прибереш Дани. Става ли?

— Днес е на урок по пиано.

— Знам.

Един от персонала дойде и отведе Сесил. Загледана след тях, Линдзи обясни:

— С нашите пациенти с напреднал Алцхаймер използваме терапия на потвърждението.

— Терапия на потвърждението?

— Не спорим с тях, не им натрапваме истината. Не й обяснявам например, че Дани е вече на шестдесет и две годишен банкер с трима внуци. Просто им отклоняваме вниманието.

Тръгнаха по коридора, тоест из „квартала“, пълен с кукли като деца в естествен ръст, имаше и плюшени мечета.

— Да не си играят на кукли? — попита Грейс.

— Онези, които са все още в час. Това им помага при срещите с правнуците.

— А другите?

— Някои се мислят за млади майки. Това ги успокоява.

Съзнателно или не, ускориха крачка. След секунди Линдзи леко повика:

— Боби!

Боби Дод се надигна от масата за игра на карти. Това, което от пръв поглед можеше да се каже за него, бе, че е спретнат. Имаше жив и свеж вид. Лицето му бе черно и набраздено с дълбоки бръчки като кожа на алигатор. Беше издокаран елегантно със спортно сако от туид, мокасини в тон, червено фишу и червена кърпичка в горния джоб. Сивата му коса беше късо подстригана и гладко сресана.