Само един поглед [bg]

Старческият дом „Сияйна звезда“ обаче представляваше триетажен псевдовикториански хотел с купички и портици в жълт цвят и ужасен алуминиев обков. Пространството пред него бе така старателно изравнено, че приличаше на застлано с балатум. Положеното усилие всичко да вдъхва бодрост прехвърляше мярката. Цялостният ефект напомни на Грейс за ЕПКОТ Сентър в Света на Дисни — хубава имитация, но имитация5. До портала старица в люлеещ се стол четеше вестник. Тя поздрави Грейс с добро утро и Грейс отвърна на поздрава й. Фоайето също бе замислено с претенции за малко по-старинен вил. По стените в претруфени рамки висяха маслени картини, сякаш купени от разпродажба по $ 19,99 парчето. Репродукцията си е винаги репродукция дори да не сте виждали на живо картини на Реноар или Хопър.

Иначе помещението се оказа изненадващо пренаселено. От възрастни хора, разбира се, в различни стадии на възрастовите промени. Едни ходеха нормално, други се тътреха едва-едва, трети си помагаха с бастуни или патерици, четвърти бяха в инвалидни колички. Някои изглеждаха бодри, други придрямваха. Ако и всичко да блестеше от чистота, все пак във въздуха се чувстваше мирисът на старческа плът, неотвратимо вървяща към тлен, и дори освежителният спрей, с който се бяха постарали да напръскат, не можеше да го маскира.

Единствената млада личност в помещението — жена на около двайсет и пет години — седеше зад едно писалище, което също трябваше да минава за старинно, но приличаше на доставено от „Бомбай Къмпани“. Тя се усмихна на Грейс.

— Добър ден. Аз съм Линдзи Баркли.

Грейс позна гласа, който бе чула по телефона.

— Дойдох да се видя с господин Дод.

— Боби е в стаята си. Етаж втори, стая двеста и единайсета. Ще ви заведа дотам.

Линдзи беше хубавичка с хубостта на младите същества, имаше усмивката и ентусиазма на невинните и новопокръстените.

— Имате ли нещо против да се качим по стълбите? — попита тя.

— Ни най-малко.

Обитателите на дома спираха да поздравят. Линдзи жизнерадостно отвръщаше на всеки поздрав, не подминаваше никого. Грейс дори не се усъмни дали всичко това не е шоу за посетителите. Линдзи знаеше всяко име, всекиму намираше да каже и по нещо лично, което обитателите видимо оценяваха.

— Май повечето са жени — отбеляза Грейс.

— Още в училище веднъж чух по радиото, че в домове като този жените са общо пет пъти повече от мъжете.

— О!

— Така е. А Боби се шегува, че цял живот се е надявал на подобни старини.

Грейс се усмихна.

Линдзи махна с ръка.

— Но това са само приказки. Жена му — той я нарича „моята Моди“ — е умряла преди около трийсет години. Надали оттогава въобще е поглеждат жена.