![Рейн-сан: Гробище за спомени [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/5/8/rejn-san-grobishche-za-spomeni-bg-download.jpg)
Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (bg) #8
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-508-3
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]». Краткое содержание книги:
Продължих напред и погледнах наляво. Жената чакаше в края на улицата с включен ляв мигач. Потеглих след нея, като се държах на разстояние.
Последвах я по главната улица. Видът й, колата… Явно не беше чистачката. А младостта й предполагаше, че не е и съпруга на Фукумото, който имаше голям син. Тогава какво правеше в дома му през деня?
„Ти как смяташ, по дяволите?“
Но защо в дома му? Защо през деня?
Кой знае, може пък жената на Фукумото да я нямаше точно по това време, да е отишла на фризьор или на среща с приятелки. От съображения за дискретност Фукумото може да предпочиташе да се среща малко преди края на учебния ден, когато улиците са най-пусти. Може просто да му се чукаше и да е вдигнал телефона. Обаче бях наясно, че тази жена не е момиче на повикване — първо заради скъпата кола, най-вероятно подарък от богат покровител. Както и защото в колата имаше дистанционно за гаража на Фукумото. Той нямаше да даде такова нещо на случайна позната. Не, инстинктът ми подсказваше, че жената с поршето е негова любовница.
Всичко това обаче не ме интересуваше особено. В момента най-много ме вълнуваше мисълта, че ако се добера до колата й, ще се добера и до дистанционното за гаража. А ако се доберях до него, щях да се добера и до Фукумото.
Проследих я до Дайканяма на североизток от Дененчофу и на запад от „Яманоте“, като внимавах да не се доближавам. Не е трудно да държиш под око жълто порше. Тя паркира на улицата и влезе в един от бутиците за дрехи, с които се гордееше кварталът.
Днес не бих се хвърлил с главата напред без никаква подготовка. По дяволите, не бих се хвърлил с главата напред и почти без да се замисля. Ала по онова време бях млад, импулсивен и глупав. Не знаех как можеш да управляваш късмета си и защо е жизненоважно поне да се опитваш.
Вместо това изводът от целия ми анализ повече или по-малко се свеждаше до следното: „Никога няма да имаш по-голям шанс“.
Оставих Танатос на известно разстояние, закрачих по тротоара и спрях да разгледам поршето, все едно му се възхищавах. Нов модел, с онези регистрационни номера „джикошики“20, които властите бяха започнали да предлагат едва две години по-рано — зелени денем и светещи нощем. Беше издаден в Шинагава: 1972. Реших, че номерът осведомява интересуващите се коя година е моделът.
Огледах се — много хора, никой, от които не ми обръщаше внимание. Грабнах дистанционното на гаража от сенника, върнах се при Танатос и отпраших. Можех да стигна обратно до Дененчофу за нула време. Фукумото едва ли щеше да очаква компания толкова скоро след заминаването на любовницата си. Ако имах късмет, можеше даже да е задрямал от приятната умора.
Досега нещата вървяха гладко, нареждаха се идеално. Трябваше да се сетя, че всичко е прекалено лесно. Обаче не се сетих.
19.
Спрях при една аптека и купих някои медицински стоки, сред които латексови ръкавици. Трябваха ми само ръкавиците, но беше по-добре да изглежда, че се готвя за операция, отколкото за престъпление. Имаше ли някакво значение? Навярно не, ала нямаше нищо лошо в това да притъпя вниманието, което можеха да привлекат ръкавиците. Учех се.
Отбих се и в магазин за преоценени стоки и купих необходимото за лека дегизировка, каквато бях използвал, за да взема папката на Миямото. Този път се спрях на тъмно найлоново яке вместо на вълнено. Взех си и евтин кухненски нож с пластмасова кания. Предпочитах пистолет, но нямаше как да се сдобия с пистолет, а не исках да влизам без никакво оръжие. Изобщо не мислех за това как ще се справя с Фукумото — бях убеден, че ако всичко друго е наред, ще импровизирам с някакъв тъп предмет или даже с голи ръце. Само че нямах представа с каква съпротива може да се сблъскам и исках да съм подготвен.
Преди да оставя Танатос на метростанцията, свалих регистрационния номер и го скрих под един автомат за напитки. После нахлузих якето и останалата си дегизировка и извървях еднокилометровото разстояние до дома на Фукумото. Носех само латексовите ръкавици и ножа в джоба си и дистанционното за гаража в ръка.
Бързо минах пред къщата. Всичко изглеждаше също като преди четирийсет и пет минути. Адреналинът бушуваше в кръвта ми. Завих по страничната улица. Нямаше жива душа. Бавно си поех дъх и издишах, за да се успокоя.
Натиснах бутона на дистанционното и вратата бавно започна да се вдига. Видях колата, която бях зърнал по-рано — черен мерцедес. Второто място беше празно и по бетона тъмнееха петна от масло. Явно тук обикновено имаше два автомобила и единият в момента липсваше. Никога нямаше да извадя по-голям шанс да сваря Фукумото сам. Влязох и пак натиснах копчето. Докато вратата се затваряше, надянах ръкавиците, дръпнах се до стената и извадих ножа. Не знаех къде е Фукумото, нито дали ще чуе отварянето и затварянето на гаража. Но ако дойдеше да провери, трябваше да съм готов.
20
Буквално, „със светещ надпис“ (яп.). — Б.пр.