Червената лястовица [bg]

— Прави ти удоволствие да продължаваш с шегите — каза тя. — Може би няма да мислиш, че е толкова забавно, когато ти кажа, че трябва да разследвам предишната ти дейност в Москва и да открия къртицата, с която се срещаш. Чичо Ваня ме изпрати да те наблюдавам, да видя дали си на оперативен режим, дали си активен, както беше две седмици миналия месец.

Къртицата, с която се срещаш? Нейт се почувства като дете, застанало до железопътните релси, докато бърз товарен влак реве покрай него, на сантиметри от размазването си. Опита се да не реагира, но знаеше, че Доминика чете по лицето му.

— Не съм казала нищо на онзи плужек Волонтов — каза Доминика. — Тогава Марта все още беше жива. Тя разбра какво бях решила. — Нейт се опита да се концентрира върху думите ѝ, докато вцепенено мислеше, че Марбъл е бил на косъм от разкриване. Те нямаха и идея за опасността. Решението на Доминика да не докладва най-вероятно бе спасило живота му.

Откак се „натъкнах“ на теб в басейна, се опитвам да се сприятелим — каза Доминика. — По много начини ние сме си правили едни и същи неща един на друг. Знам, че ти се опитваше да идентифицираш моите слабости, моето уязвимое место, каква е думата, уязвимост?

Твоето очарователно преследване доведе единствено до това, че можехме да прекарваме повече време заедно. Предполагам, че такъв е бил и планът на чичо Ваня от самото начало. Това, което ме изненада, е, че аз продължавах да те оставям да ме разработваш — беше ми ясно, че го правиш — дори исках да продължаваш да ме разработваш. Харесваше ми да бъда с теб.

Нейт седеше неподвижен, все още хванал ръката ѝ. Исусе Христе, тя го е разработвала, точно както Гейбъл си мислеше. СВР издирваше Марбъл. Слава Богу, че тя бе взела това решение. И, помисли си Нейт, Бог да благослови Марта, каквато и да е била.

Той знаеше, че Доминика вече е преминала критичния стадий. Равният ѝ глас беше дестилат от гняв, страх, желание да удря. Вече му бе казала достатъчно, за да я накара да премине отвъд точката на кипене. Сега идваше безкрайно деликатният момент, когато тя или щеше да се отдръпне и да си отиде, или щеше да вземе решение да стане агент на ЦРУ.

— Доминика — каза той, — аз вече ти казах, че искам да ти помогна. Вече те попитах от какво се нуждаеш? Какво искаш да направиш?

Доминика издърпа ръката си от неговата. Бузите ѝ поруменяха.

— Не съжалявам за нищо — каза тя.

— Знам, че не съжаляваш — каза Нейт. В стаята не се чуваше никакъв звук. — Но какво искаш да направиш? — попита я меко той.

Тя сякаш му прочете мислите.

— Ти си много изкусен, нали, мистър Нейт Наш? — каза тя. — Дойдох да поплача на рамото ти, да ти кажа за моята мисия срещу теб, да ти кажа, че ти помогнах.

— Благодарен съм ти за всичко — каза Нейт, не искайки да показва колко скандално облекчен се чувства.

Но Доминика все пак го видя по лицето му.

— Но ти не ме молиш да работя с теб, за да отмъстя за Марта, за да си отмъстя на чичо ми, на Волонтов или на всички останали, нито за да се опитам да реформирам моята обична страна?

— Не е нужно да ти казвам нито едно от тези неща.

— Разбира се, че не е нужно — каза тя. — Ти си твърде внимателен, за да го направиш. — Нейт я гледаше, без да продумва. — Всичко, което правиш, е да ме попиташ какво аз искам да направя.

— Точно така — каза Нейт.

— Вместо ти да ми кажеш какво ти искаш да направя.

— Аз мисля, че ние трябва да започнем да работим заедно. Да крадем тайни — каза веднага Нейт. Сърцето се бе качило в устата му.

— За отмъщение, за Марта, за Родину, за…

— Не, за нито едно от тези неща — прекъсна я Нейт. Думите на Гейбъл изплуваха в главата му. Доминика го погледна. Пурпурната му аура се бе разпростряла като лъчи на изгряващо слънце. — А защото ти се нуждаеш от това, Доминика Егорова, защото то ще ти помогне да нахраниш тази твоя ярост, защото то ще бъде нещо твое, нещо лично, за първи път в живота ти.

Доминика се втренчи в него. Очите ѝ бяха непоколебими, отворени.

— Колко интересно нещо каза!