Червената лястовица [bg]

Вече беше след полунощ, хелзинкският сняг бе отстъпил пред дъждовете на зараждащата се пролет, които се лееха по паважа, капеха от голите клони на дърветата и потракваха по прозорците. Нейт се тръшна на леглото си. На дванадесет пресечки по-нататък Доминика лежеше будна, слушаше дъжда и чувстваше как по устните ѝ още трепти целувката за лека нощ на Нейт. Беше доволна, че го е спасила, и реши, че отново ще го направи, ако се наложи.

Слава Богу, че я имаше Марта. Приятелката ѝ не само я подкрепи в решението ѝ, но ироничните ѝ горчиви коментари за живота ѝ бяха помогнали да избистри мисленето си, особено относно криенето на тайни от службата. Марта не вярваше в сляпата отдаденост. Тя ѝ каза да не бъде tricoteuse[50], да бъде вярна на себе си, да бъде предана първо към себе си, после, ако остане място, и към Русия. Доминика се тръшна на леглото си.

На пет пресечки на изток Марта Йеленова отвори вратата на апартамента си в блока, запазен за служители на руското посолство. В коридора на кооперацията се носеше тежка миризма на готвено зеле и варено телешко и ѝ напомни жилищните сгради в Москва. Изтръска дъжда от шлифера си и го окачи на закачалката до вратата.

Апартаментът ѝ беше малък, една-единствена стая с отделен кухненски бокс, зад който имаше миниатюрна баня. Жилището бе използвано от поколения служители на руското посолство и беше занемарено и мрачно, мебелите бяха надраскани и нестабилни. Марта се препъна, докато сваляше мокрите си обувки. Изкиска се на себе си. Беше пийнала и позалиташе след една дълга самотна вечер в малко заведение. В някакъв момент на вечерта си бе поръчала пит-и-панна, популярна скандинавска яхния от телешко, лук и картофи. Напусна заведението и повървя до дома си в дъжда. Беше минало известно време от сблъсъка ѝ с Волонтов и очакваното отзоваване в Москва, мъмренето, уволнението от службата така и не се бяха случили. Резидентът преднамерено и упорито я игнорираше, но не се стигна до абсолютно нищо.

Марта видя, че през последните дни Доминика се опитва да си урежда по-чести оперативни срещи с Натаниъл, най-вече защото това поддържаше щастлив Волонтов, но и — както тя забеляза — защото момичето очакваше с нетърпение да се види с младия американец. Волонтов бе привикал и нея в кабинета си и когато Доминика се върна на бюрото си, ѝ намигна.

— Той беше много спокоен, говореше ми с почти извинителен тон — каза ѝ тя, докато си пийваха вино след работа. — Насърчи ме да продължавам да работя, да се опитам да ускоря темпото, ако мога.

— Не вярвам на това мекотело — каза Марта. — Моят съвет, Доми, е да продължаваш да им казваш, че работиш много усърдно, че напредъкът е бавен, но си окуражена от развитието на отношенията. Те всички искат да докладват за успех в центъра, затова Волонтов ще прави мили очи.

По късно през нощта, докато се прибираха, залитайки от виното, тя каза на Доминика, че ако поне едната от двете има някакъв здрав разум, и двете би трябвало да дезертират. Скандално!

Марта влезе в спалнята си. Стовари се тежко на леглото, смъкна мокрите си дрехи и ги пусна на купчина върху пода.

Облече си късо горнище на една пижама. Беше от Индия, светлобежово, избродирано със зелени и златни конци. От врата до подгъва имаше зелени копчета в тон с бродерията. Застана пред нащърбеното огледало и се огледа. Пижамата ѝ беше подарък от един генерал от ГРУ, назначен в съветското посолство в Ню Делхи. Беше се запознал с Марта по време на операция, включваща секс капана срещу индийския министър на отбраната. Изкараха гореща афера, която продължи осем седмици, но накрая той я прекрати. Да имаш кралицата лястовичка като временна московска забежка беше едно, но съвсем друго — да се задомиш с „някой като нея“.