Червената лястовица [bg]

Издирването на Йеленова продължи с дни, но без резултат. Волонтов беше обезумял от ужас, че изчезването на един от неговите хора ще опетни цялата му репутация в центъра, смешна фиксидея с оглед на факта, че жалката му тридесетгодишна служба вече си беше изобилно лекьосана с леност, небрежност и кариеризъм. Посолството подаде протестна нота до финландското министерство на външните работи и до министерството на вътрешните работи за криминално отвличане на член от дипломатическия персонал, чиято сигурност, напомняха те на притеснените финландци, беше пряка отговорност на финландското правителство. От отдел К в Москва пристигна специален следовател, за да разпита служителите в посолството и резидента, както и да обсъди случая с финландските следователи. Тръгна си след четири дни с тържественото заключение, че госпожица Йеленова е изчезнала.

Доминика заподозря истината, докато лежеше по лице в леглото си в предоставения ѝ от СВР апартамент и плачеше за приятелката си. Тя беше истински приятел — по-голямата сестра, която никога не бе имала — и беше ужасно, немислимо, че те биха могли да ѝ причинят зло. Но защо? Докато ровеше из ума си, споменът за това, че бе казала на Марта за Устинов, връхлетя вледеняващо върху нея. Дали не бяха научили за това? Дали Марта не го бе споменала пред някого? Дали това, което ѝ се бе изплъзнало от устата, не бе довело до изчезването на колежката ѝ, на офицер от службата, от сънения малък Хелзинки — в двадесет и първи век, в един нормален цивилизован свят? Тя затвори очи. Стори ѝ се, че леглото се върти и се озова в любовното гнездо на Устинов, върху просмуканото с кръвта му въртящо се легло. Като премисли, си спомни, че лицето на Волонтов бе показвало страх, който беше накъсал оранжевия му ореол.

Тя стана, отиде до прозореца и погледна към нощното небе. Присмя се на себе си. Обучен офицер разузнавач. Истински оперативен работник. Безмилостна съблазнителка. Те я бяха използвали, те все още я използваха като малка пешка, малка шахматна пионка. Който и да беше агентът на Нейт, сега тя можеше да го разбере малко по-добре, осъзнавайки омразата, която сигурно го крепеше.

Доминика повече от всякога бе убедена в решението си да не докладва за Нейт. Това беше като повей на студен въздух, профучаващ през нея. Но нейните малки игри бяха пасивни, нали? Тя видя лицето на Марта в стъклото. Как би могла да ги накара да изкупят това, което ѝ бяха причинили? Как би могла да ги унищожи, тях, Волонтов, чичо Ваня и всички останали?

По бузите ѝ рукнаха сълзи. Тя плачеше за Марта, за баща си, може би и за самата себе си. Плачеше за Русия, но вече не им вярваше. Извърна се от прозореца със затворени очи. Нещо се скъса в нея, тя стисна зъби, сви юмруци и помете от страничната масичка малката керамична ваза с напъпили пролетни клонки — Марта ѝ я беше купила от неделния пазар.

Изпълненият с ужас Волонтов седеше в резидентурата и чакаше официално порицание в някаква форма. Вместо това получи съчувствено обаждане по високочестотния телефон от Ваня Егоров, който изказа съжаление, че истинската оперативна работа на предната линия не може без рискове. Имало е отстъпници в миналото, ще има отстъпници и в бъдеще. Ние ги осъждаме, каза той, и трябва да бъдем бдителни, но е невъзможно да спрем всички. Егоров помоли Волонтов да се концертира върху ръководството на сигурните операции и по-конкретно да се фокусира върху „специалния проект“ с племенницата му и с младия американец.

— Разбира се, генерале — каза облекчено Волонтов. — Убеден съм, че на този фронт осъществяваме сериозен напредък.

Чушь собачья. Глупости, помисли си Егоров и приключи разговора. Ваня знаеше, че племенницата му е споменала поне част от историята с Устинов пред тази жена, Йеленова, сериозна грешка, но засега трябваше да си затвори очите. Всъщност беше си направо късмет, че Йеленова впоследствие се бе изпуснала пред този олигофрен Волонтов, който за щастие бе проявил достатъчно съобразителност да му се обади. Беше въпрос само на незабавното изпращане на Маторин, после сравнително лесна конспирация с изпращането на следовател, за да замаже положението и да приключи с проблема. Господи, само ако президентът доловеше и полъх от това нарушение… Егоров дори не искаше да си го помисли.

След Втората световна война Съветите бяха създали маршрут за проникване покрай кльоновете на финландско-руската граница на три километра западно от Вяртсиля в Русия, през необитаем масив от гъсти борови гори и стръмни хълмове. Откъм финландската страна патрулите бяха рядкост. От десетилетия граничари от КГБ, имащи право да работят по секретни задачи, периодически бяха назначавани в района, за да създават възможност на агентите да преминават безпрепятствено. Колкото и да се променяха техниките, нещата си оставаха същите: маршрутите през минните полета през 1953 година бяха маркирани от колове, забити в снега, с привързани към тях платнени ленти. От 2010 година безопасният маршрут през полето беше маркиран с пластмасови пилони, снабдени с инфрачервени стробоскопи, видими само с очила за нощно виждане.