Червената лястовица [bg]

Дойде бързо на себе си, като в надигнала се вълна, връщаща се в светлината. Лежеше гола по гръб, на нейното тясно, безмилостно малко легло. Почувства опъването на тиксо върху устата си. Ръцете ѝ бяха завързани отзад, възлите върху китките ѝ се врязваха в гърба ѝ. Страничната лампа с избелелия си прозирен розов абажур хвърляше мека светлина по чаршафа. Краката ѝ бяха завързани заедно при глезените. Дръпна и пробва всички възли, но нито един не поддаде.

Чу шум, обърна глава и сърцето ѝ спря. Това беше найужасяващото нещо, което бе виждала. Мъжът бе облякъл нейната индийска пижама. Той танцуваше из малката стая, поклащайки тялото си напред-назад. Ножът беше в ръката му и той от време на време го въртеше над главата си, докато правеше пируети. Марта заплака безмълвно.

Сергей Маторин беше на четири хиляди и петстотин километра от там, начело на колоната към долината Панчшир. Той съзерцаваше сенките, хвърлени от малката розова лампа в спалнята на Марта. Беше в бункера от пясъчни чували на неговия отряд „Алфа“ на хълма, със свистящ газов фенер, хвърлящ зеленикава светлина по ъглите на убежището. Овързаното тяло на Марта се бе превърнало в тялото на жената на селския старейшина, взета като заложница по време на един рейд на зазоряване, наказание за подслоняване на бунтовници. Трополящият по прозореца хелзинкски дъжд беше воят на „вятъра на стоте нощи“[51], който носеше пясъци на огромни талази от северната пустия до Куш и разтърсваше вратите от гофрирана ламарина на бункерите. Хайбер отново си беше у дома.

Афганката бе умряла по някое време на свечеряване, твърде развълнувана или твърде износена от изреждането на неговите войници върху нея, или може би коланът с амуниции около врата ѝ, заскобен за шперплатената стена, се бе затегнал прекалено силно около гърлото ѝ. Тя стоеше изправена на стената, с вдигната сякаш някак горделиво брадичка, закачена за яката си, а мъртвите ѝ очи проблясваха в зелено от фенера. Тя правеше компания на Хайбер. Той седеше, поклащайки се на тенекиените звуци на афганската музика, идващи от касетофона, но батериите бяха изтощени и музиката ту забавяше, ту се усилваше.

Марта се мяташе наляво-надясно, надявайки се да освободи ръката си, да освободи краката си, за да може да се бори с него. Движенията ѝ привлякоха вниманието му, той се покатери в долната част на леглото и започна да се придвижва сантиметър по сантиметър към нея на ръце и колене. Пижамата ѝ се издуваше около тялото му. Надвеси се над нея, гледайки надолу, и се притисна с цялата си тежест отгоре ѝ. Тя продължи да напряга ръцете си, но въжетата не поддаваха. Маторин сниши лицето си на няколко сантиметра от нейното и погледна в очите ѝ, вслушвайки се в тежките ѝ вдишвания. Откъсна тиксото от устата ѝ, за да се наслади на паническото ѝ дишане. Боже! — прошепна тя.

Очите му шареха по лицето ѝ, докато невидимата му ръка вкара с разкъсващи движения върха на ножа под плитък ъгъл в диафрагмата ѝ, през цялото ѝ сърце чак до гърлото ѝ. Марта изви гърба си, разтърсвана от конвулсии. Отворената ѝ уста не можеше да издаде никакъв звук, а тялото ѝ се мяташе във въжетата. Маторин обузда тремора ѝ, почувства как хрипливото ѝ дишане се ускорява и наблюдаваше, наблюдаваше, наблюдаваше как светлината си отива от очите ѝ. Тънки струйки кръв прокапаха от едната ѝ ноздра и от ъгълчето на устата ѝ. Минаха три минути, преди Марта да издъхне. Тя не чу как Маторин прошепна:

— Боже? Не, Бог не би могъл да е тук тази нощ!