Московският клуб (Къртица 3) [bg]
- Автор: Файндер Джозеф
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Горекс Прес. Интерпринт
- ISBN: 954-616-002-4
- Переводчик: Йорданка Пенкова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Московският клуб (Къртица 3) [bg]». Краткое содержание книги:
„Московският клуб е реалистичен и мъдър и тревожен като нощ с тайните служби“. Джъстин Скот, автор на бестселърите „Корабен убиец“ и „Деветте дракони“
„Неотразим. От катакомбите на Париж и светая светих на Вашингтон до мавзолея на Ленин „Московският клуб“ поднася интрига и екшън“. Дейвид Морел, автор на бестселърите „Първа кръв“, „Братството на розата“ и „Петата професия“
— Дали ще си укрепнал достатъчно?
— Май така мислят. Все още се чувствувам слаб, но съм по-добре. А ти при катеренето ли падна? Ама наистина?
— Наистина — отвърна Чарли, но беше сигурен, че не е успял да заблуди баща си:
— Имаш ли нещо против утре да прекараш нощта кри мен? В случай че имам нужда от нещо?
Каза го съвсем непринудено, прекалено непринудено. Какво ли всъщност знаеше?
— С удоволствие.
За миг Стоун се замисли. Спомни си заоблените ръбове на стария хладилник, който още си стоеше в кухнята на бащината му къща. Споменът бе съвсем далечен, неясен.
Аз съм малко момче. Май съм на четири годинки. Или на пет? Просто дете. Играя си в кухнята, катеря се навсякъде. Катеря се по едни прашни тръби в ъгъла на кухнята. Мама вече не чисти къщата както по-рано. Само седи пред пишещата машина и пише писма. По-късно, когато стана по-голям, тя ще ми обясни, че това са били писма до конгресмени, обществени организации, редактори на вестници, в които се защитавала бащината ми невинност.
Както си играя на тръбите, се хващам за една тръба за топла вода и я обгръщам с ръце. Толкова невероятно гореща е, че изплаквам. Изгарям си лошо ръката. Мама притичва уплашена, стресната, затъкнала е някакъв молив с гумичка зад ухото си. Взима ме, разплакана и ядосана едновременно. Изважда чантата аптечка и превързва изгорялото.
Татко се прибира вкъщи, вижда превръзката и избухва като вулкан.
Аз хуквам да бягам изплашен, скривам се под стълбите и слушам тяхната разправия. Татко е извън себе си от гняв, притиснал е мама до хладилника и вика:
„Що за майка си ти? Ти си единствената майка, която има! Ти си единствената майка, която има!“
А мама, която по-добре от мене знае защо е побеснял от гняв, казва през сълзи:
„Аз не съм те карала да ходиш в затвора! Аз не съм виновна, че ще попаднеш в затвора. Сърди се на него, не на мен.“
Сърди се на него.
Той изобщо не се разсърди на Уинтроп Леман.
А защо?
Алфред Стоун си бършеше очилата с единия край на чаршафа. Очите му бяха бляскави и проницателни. Сякаш успяваше да проникне в главата на сина си и да разчете мислите му.
— Благодаря ти, Чарли — каза разсеяно той. — А, колко ли стана часът? Време е за моето шоу.
— Твоето шоу ли?
— По телевизията — обяви Алфред Стоун. Натисна едно копче на дистанционното до леглото си, като същевременно по лицето му се изписа удоволствие, че държи в ръце такава играчка.
— Започнах да гледам сапунени опери. Боже, опази!
Върху гранита на външната стена на Бостънската обществена библиотека откъм Конли скуеър е изсечен огромен надпис: „ОБЩНОСТТА ИЗИСКВА ОБРАЗОВАНИЕ НА ХОРАТА КАТО СТРАЖ НА РЕДА И СВОБОДАТА“.
„Сол Ансбах бе страхотно образован“ — помисли си Стоун на влизане в читалнята за периодични издания. Намери една купчина броеве „Бостън Глоуб“ от два месеца насам. Започна да ги преглежда един след друг, като обръщаше особено внимание на съобщенията за починалите.
В един фотьойл близо до него се разположи някакъв скитник и оттам се разнесе ужасна воня. Стоун започна още по-бързо да прелиства изпомачканите вестници.
В „Парнас“ сигурно вече се знае за смъртта на Сол. Кой знае какъв е хаос. А след като бяха видели Стоун, явно за него там не беше безопасно. Независимо кой стои зад убийството на Сол, той непременно ще наблюдава и него.
Това означаваше, че може да се стигне и дотам да не може да се движи свободно, със собствения си паспорт. Щеше да му трябва друг и му се струваше по-безопасно да си го набави извън Ню Йорк.
След половин час намери онова, което търсеше — съобщение за смъртта на тридесет и две годишен мъж от Мелроуз, градче северно от Бостън. Всяко подобно съобщение за човек между тридесет и четиридесет щеше да свърши работа. Тридесет и две беше просто идеално. Мъжът се казваше Робърт Гил, държавен чиновник, загинал преди шест дни при автомобилна катастрофа. Стоун с облекчение отбеляза, че не е шофирал пиян. Това щеше да усложни нещата.
Адресът и телефонния номер на Робърт Гил намери в изпокъсания телефонен указател за северните покрайнини, който откри в библиотеката. За щастие в Мелроуз имаше само един Робърт Гил.
Следващите няколко часа Стоун спираше от една служба в друга. Следваше процедурата, която веднъж му бе обяснил неговия приятел Питър Сойър — елегантен и скъпоплатен частен детектив.