Обичай ближния си [bg]

Директорът Поцлох се наведе напред, като че се готвеше да стане и да каже нещо. После се поколеба. Започна да се върти на стола си, поправи очилата си и погледна стеснително наоколо си. След това се усмихна виновно, привдигна се наполовина, ухили се, седна отново, най-после се изправи и тръгна внезапно, тържествено, стеснително, любопитно и колебливо към Щайнер, който се превиваше от смях.

Когато отиде до сцената, Поцлох се обърна.

— Повтори го, момко! — каза той насърчително на Керн и се усмихна самодоволно.

— Това беше неповторимо! — извика Щайнер.

Поцлох засия от похвалата.

— Стеснителността се играе трудно. Зная това като стар актьор. Имам предвид искрената стеснителност.

— Този приятел е стеснителен по рождение — обясни Щайнер. — Затова няма да му е трудно.

— Чудесно! А сега трябва да отида при люлките.

Поцлох изскочи от павилиона.

— Вулканичен темперамент — забеляза възхитено Щайнер. — Над шейсетгодишен е. А сега ще ти покажа какво трябва да сториш, когато нямаш възможност за колебание — защото някой друг те е изпреварил. Тук има десет реда столове. Най-напред ще прокараш ръка в косата си, за да ми покажеш на кой ред е предметът; просто ще вдигнеш толкова пръста. Втория път ще си почешеш главата, за да ми покажеш по същия начин кой стол отляво. След това ще се пипнеш, без да те забележат, на същото място, където е скрит предметът. По този начин ще мога да го намеря.

— Само това ли ти е потребно?

— Само това. Хората са поразително лишени от въображение в това отношение.

— Струва ми се много просто.

— Фокусите трябва да бъдат прости. Сложните хитрувания пропадат почти винаги. Днес следобед ще повторим опита. И Лило ни помага. А сега ще ти покажа ложата за оркестъра. Музейна рядкост. Ще видиш едно от първите пиана.

— Мисля, че не свиря добре.

— Глупости! Ще научиш само няколко приятни акорда. При сцената с разсечената мумия ще ги свириш пианисимо, а за дамата без крака — весело стакато. Никой не слуша музиката впрочем.

— Добре. Ще се поупражня малко, а след това ще посвиря пред теб.

Керн се покатери в килийката зад сцената, откъдето пианото му се хилеше с жълтите си зъби. След като помисли, той избра за мумията Марша на смъртта от „Аида“, а за дамата без крака — една неизвестна пиеса, наречена „Юнебургсовия брачен съюз“. Той засвири на пианото, мислейки за Рут, за Щайнер, за спокойните бъдещи седмици, за вечерята и му се стори, че никога в живота си не е бил по-добре.