Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
И през момчешкия ми ум премина дръзка мисъл; «Какъв си, боже! Защо остави дяволът да ме погуби? Аз ли не съм ти драг, или с дявола не пощя да се скараш?» Умът ми беше момчешки, затуй дръзвах да задавам въпроси на бога. И тъй като въпросът ми не стигаше до него или пък той не искаше да ми отговори, аз оставах без утешение и сълзите течаха по бузите ми. И както беше горчиво на душата ми, обхвана ме изведнъж ярост: «Веднъж да развържат ръцете ми — стиснах до болка премалелите си пръсти, — със зъби ще прегриза гърлото на оногова, латинския севаст, дето уби старейшината, а мене взе и робство!» Дори си представих какмръсната му кръв пълни устата ми и сърцето ми замря от доволство. «Ламята му с ламя! — заканих му се наум.— Рано или късно ще сторя туй!»
От умора и мъка заспал съм отново, а когато се събудих, небето над главата ми беше потъмняло и тук—там се виждаше по някоя подранила звездица. Всички звезди ми се сториха познати, като че ли ги гледах от баира наЛ нашето село, когато привечер се връщах в къщи с двете си кози. Но кой знае де беше останал зад гърба ми оня баир! ... Бяхме се спрели на почивка, ветрецът, дето духаше, миришеше на морава и на дим от съчки, коларите бяха запалили тъдява огън.
Макар да лежах на сено, гърбът и главата ме боляха, бях се схванал целият, навремени ме побиваха тръпки. Направих усилие да се обърна на рамо, но ме стрелна болежка в тила и изстенах глухо. Тогава двама мъже се приближиха до ритлите на талигата, така че да ги виждам, и се опулиха в мене, както се гледа вързана мечка. Някое време се зяпахме мълчаливо и аз си давах вид, че малко ме е еня кои са и за какво са дошли. Нека тия разбойници да не си мислят, че имат работа със страхливец! Единият беше облечен в червена риза и носеше отгоре синьо елече, а другият беше натъкмен, както ходеха гърците търговци във Филипополис — в кафтан до коленете и разни блузи отдоле, с накъдрени яки. Той имаше важен и надменен израз и носеше калпак от лъскава кожа с ниско дъно.
След като ми се нагледаха, тоя с кафтана ми рече на български:
— Ей, варварин, било ти писано да доцакаш жив края на деня!
«Ромеец! — рекох си наум. — Най—верният слуга на дявола е ромеецът!» — спомних си думите на баща ми.
— Защо мълциш!
Не му отговорих, но другият, с червената риза, проломоти нещо на франкския си език и гъркът рече:
— Да знаеш, варварско куце, це си роб на барон Людовик, помощник на маркграфа Бонифаций, нацалника и господаря на Солун, и це ако наум ти мине да бягаш, тойсте те опеце жив! И да знаеш осте, куце такова, це аз съмм негов слуга и це ми е възложил да направя от тебе човек!
«Барон Людовик! — повторих си наум. — Него ще пречукам, само да ми падне, пък сетне да ме опекат жив!»
Оня с червената риза пак проломоти нещо и проклетият византиец рече:
— А този е рицарят Алберт, нацалник на обоза. Той е милостив към теб и ти разрешава да слезеш за малко от колата и да се поразтъпцеш из поляната. Кажи му: «Благодаря, ваша светлост!» — и слизай.
Аз стиснах още по—силно устни, къде ще благодаря на този разбойник! Но се надигнах, колкото и да ме болеше главата и да ми се виеше свят. Изправих се и като погледнах надолу, ония ми се видяха като мишки. «Да измъкна ритлата, че като ги зачеша!» — мина ми през ум. И както ми се мярна в душата тази съблазън, така и отлетя: докъдето ми стигаше погледът, бяха се източили коли, наоколо сновяха стотици хора, огньове димяха чак в далечината. Къде ще бягаш!
Слязох кротко, като се облегнах върху задницата на вола, дето беше откъм моята страна. Той махна с опашка, сякаш беше познал по ръката ми, че съм му свой. Домиля ми и го прегърнах през врата. Па като ме напуши една мъка! Притиснах главата си до широкото му твърдо чело, сякаш се гушех до роден брат, че като ревнах! А той сумти в лицето ми, натиска си главата в ръцете ми, само дето не ми е казал: «Хайде, братко, води ме в къщи, нали е време за прибиране!»
Но аз ревях само със сълзи, а глас не издавах. Нито проклетникът византиец, нито разбойникът франк трябвашe да ме чуят, че рева!
Изведнъж усетих някой да ме дърпа за косите. Волът се сецна от ръцете ми и изфуча. Гледам — ромеецът, замита ми се.
— Не се лигави, куце!
Че като побеснях! Протегнах ръце да го сграбча, но I<)и предвидливо приклекна и ръцете ми се склещиха във иьздуха.
— Да не си ме докоснал, че кокалите ти смачквам! — изревах. — Врата ти ще извия, змия ромейска!
Както беше клекнал, той се търкулна на земята, с рьце над главата си, да се пази.
— Помощ, ваша милост! — викна умолително той къ рицаря Алберт. — Спасете ме от туй цудовище! Ще ме убие!
Рицарят Алберт сложи ръце на хълбоци и започна гръмко да се смее. Помислих си дали да хвана него за гушата, но той беше едър мъжага като нашия старейшина и изглеждаше много як. Освен това към нас започнаха да прихождат и други мъже и всеки държеше по един дебе остен.