Зной в полунощ [Hot Sky at Midnight - bg]

— Не! Не ми казвай! Нека си остане лично за теб — това е твоето лично усещане за произведението. С всеки е различно. Не бих искала да те карам да изразиш с думи неизразимото. Това би разрушило усещането ти, не мислиш ли?

— Действително.

— Ще опиташ ли с „Кулата на Сърцето“?

— Моля те.

Тя опипа един от електродите, сякаш за да ги нагласи на по-ниска степен, и отново отиде до шкафа.

„Кулата на Сърцето“ беше прекалено широка и тумбеста, за да прилича на кула. Вътрешността й излъчваше по-плътен блясък от другата — по-скоро синьовиолетов, отколкото златисторозов. Докато приближаваше, не усети почти нищо, но след това изпита подобно неразположение, както при първата. Усещането наистина много напомняше предишното. Мина му през ума, че всичко това са глупости, слаб електрически ток, от който получаваш леки спазми и неразположение, но си мислиш, че си изпитал разтърсващо естетическо вълнение, което…

Внезапно, без каквото и да е предизвестие, се усети като пред оргазъм.

Изпита огромно притеснение. Не само че искаше да отложи оргазма за по-късно тази вечер, но и самата възможност да изгуби контрол над себе си и да оплеска дрехите си като хлапак, го вбеси. Опита да се овладее. Излъчванията на втората скулптура бяха далеч по-мощни от тези на първата и му се наложи да напрегне всички сили. Усети как лицето му пламва от срам и ярост, а ерекцията му беше толкова силна, че изпита болка. Не смееше да погледне надолу, за да провери дали се вижда. Продължи да полага усилия. Сигурно поне трийсет години не беше водил подобна битка да не се изпусне: от времето на пламенната младост. В съзнанието му потрепваха единствено пищните форми на Йоланда Бермудез — огромните й полюшващи се гърди, горещото й, хлъзгаво и пулсиращо отверстие. Тя го поглъщаше целия, отнасяйки го върху вълните на екстаза. „Мисли за всичко друго — заповяда си непреклонно той. — Мисли за Мъртво море, за острия метален вкус на водата му, за плътния лигав слой върху кожата ти, когато се измъкваш от нея. Мисли за джамията на Омар и блестящото й под обедното слънце златно кубе. Мисли за отвратителните парникови газове, обсебили в прегръдката си въртящия се земен глобус. Мисли за вчерашните котировки на стоковата борса… за пастата за зъби… за портокалите… за Сикстинската капела… за камилите на пазара в Биршиба… за цвъртящите върху скарите агнешки кебапи… за кораловите рифове в Ейлат… за… за… за…“

В същия момент напрежението стихна. Бушуването на кръвта му поотшумя. Ерекцията му спадна. Енрон пое дъх и се опита да се овладее.

В стаята цареше мир и спокойствие. Положи усилия, за да вдигне поглед към нея. Тя се усмихваше крадешком — може би знаеше? Беше ли наясно какво е преживял току-що? Кой знае. Всъщност би трябвало да познава въздействието на своето произведение. Но от друга страна, всеки реагираше по свой начин. Напълно субективна форма на изкуство.

Реши да не се разкрива. Беше му казала, че това си е негова лична работа.