В долината на смъртта
- Автор: Май Карл
- Серия: deutsche herzen, deutsche helden #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «КАЛЕМ — 90»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «В долината на смъртта». Краткое содержание книги:
Ролан се усмихна подигравателно.
— Знаете — започна той с хладен делови тон, — че в една живачна мина условията не са здравословни. Живачните изпарения разяждат вътрешните органи на човека и ето защо е много трудно да се намерят работници. А сдобиеш ли се с такива, трябва да им плащаш умопомрачителни надници…
— Тая работа не ме интересува, пък и не й е тук мястото!
— Тъкмо тук си й е мястото. Та не намирах значи работници. Тогава ти ми доведе тоя Артър Уилкинс. Трябваше да му видя сметката. Само че аз не бях толкова глупав, че да го застрелям, ами го тикнах в живачната мина, където бе заставен да работи.
— Всички дяволи! А ако из един път вземе, че ти се измъкне?
— Pshaw! Той е затворен и не може да излезе. Работи за мен и ако мързелува, ще получи тояги и ще бъде лишен от храна.
— А Адлер?
— Наслаждава се на съвсем същото щастие.
— Ролан, ти наистина си един сатана! Аз премахвам хората, които ми се пречкат на пътя, ала не ги оставям да мрат от такава бавна, ужасна и мъченическа смърт!
— Всеки прави каквото му отърва. А на мен ми отърва тъкмо това. Аз имам и други такива работници, които никога вече няма да видят дневна светлина. Но надеждата за бягство и свобода горе-долу им съхранява силите.
Сатанинска усмивка придружи изявлението на Ролан. Миранда му кимна.
— Мастър, вие сте оправен тип! — каза с пламнали очи. — Човек трябва да е или много добър, или много лош. Посредствености аз не желая. Признавам, че ми допадате.
— Твърде голяма чест!… Аз имах и втора причина, сеньорита. Когато споделя с вас и нея, ще видите, че съм не само много прям, но и също така неустрашим. Мошениците никога не бива да се доверяват напълно един другиму. Това е една добра максима. Аз също не се доверих изцяло на достопочтения мастър Уолкър. При положение, че не пречуках Уилкинс и Адлер, щях да имам в ръцете си две добри оръжия срещу него. Ето защо ги оставих живи.
Миранда преплете окичените с пръстени пръсти и звънко се изкиска.
— Проклет тип! — кресна Уолкър.
— Pshaw! Бях предпазлив! Това е всичко!
— Един жалък негодяй, ето какъв си!
— Но моля те! — обади се Миранда все още засмяна. — Аз намирам, че Ролан в действителност е направо съвършен тип!
— Глупости! Една случайност може да освободи ония двамата, а нас да прати в кухнята на дявола! — продължи да беснее Уолкър.
— Това е невъзможно! — възрази Ролан.
— Ти всъщност разговарящ ли понякога с тях?
— По тоя въпрос засега още не ми се иска да говоря. Това си е моя работа. Ще ви напомня впрочем, че преследвачите всеки миг могат да довтасат. Нямаме време за изблици на чувства!
— За жалост! Ако не беше така, другояче щях да разговарям с теб. А какво ще стане, ако преследвачите ти отидат до Долината на смъртта, а?
— Дори съм убеден, че апачите и марикопите ще се оправят нататък! И това е причината да дойда при теб.
— Аха, ето каква била работата! Ти вършиш дивотии, пък после ние трябва да те мъкнем от кашата!…
Отново се чу тропот от копита. Бил Нютън и Алфонсо се върнаха и известиха, че са съгледали шестима ездачи, които до един час щели да бъдат тук.
— Какво ще правим? — попита Ролан.
— Не ни остава нищо друго, освен временно да отстъпим фронта — посъветва Уолкър.
— Глупости! Ние трябва веднага да ги обезвредим!
— Така можеш да говориш само ти! Ще ти кажа, аз не съм лош уестман, но не се считам способен с нито един от тях да се меря. Не, ама само едно средство — да се махнем от пътя им. Да ме заловят, аз в никой случай няма да позволя!
— Със същото намерение съм и аз — отбеляза Нютън. — Разбира се, сигурно ще ти е жал, че трябва да напуснеш това красиво стопанство.
— Pshaw! Та аз не се отказвам от него! Колкото и дълго да продължи, то Олд Файерхенд и всички останали в крайна сметка ще си тръгнат. После какво друго може да ми се случи? Където няма ищец, там няма и съдия. Впрочем изобщо не съжалявам, че трябва да изчезна за известно време оттук. И така, и така се канехме да отидем до Грейнит стейшън, за да приберем момичето и да се отправим после към Долината на смъртта.
— Но те ще ни преследват.
— При всички случаи! Но мен няма да спипат, а и вас естествено също не.
— О, тези хора умеят да намират следи! — подхвърли Лефлър.
— Водата следи не задържа.
— Водата?
— Така, както стоят сега нещата, аз се отказвам от ездата. Би било твърде опасно. Тия типове ще открият дирята ни и после вече няма да се отклонят от нея. Не, ще яздим само до Прескът и ще настаним там конете в някой обор. После ще се спуснем по реката. Моята дълга лодка е по-бърза и от най-бързия кон.