Далечна звезда
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павлина Йосифова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечна звезда». Краткое содержание книги:
Тялото й потрепери, зъбите й все още тракаха, но дълбоко в нея се надигна тревожно нетърпение, което я заля като физическо страдание, като огромна вълна от страст.
Всичко това беше толкова неправилно. Тя беше вестоносец. Тя и само тя трябваше да контролира чувствата и тялото си. Нейният град беше в опасност и тя носеше съобщение, което бе нужно на Господаря.
Мародерите бяха унищожили всички и всичко, което бяха намерили, бяха донасичали жертвите си дълго след като те вече са били мъртви.
За годините на препускане из галактиката Джеръл беше срещал подобни сцени на унищожение, но никога не бе виждал нещо толкова безсмислено. Без да говорят, той и Нарин се заеха да погребат семейството от петима човека, като завиваха накълцаните тела, в каквото успяха да намерят оцеляло от одеялата и чаршафите, и един по един ги слагаха в тесните гробове, толкова колкото можаха да изкопаят в замръзналата земя.
Отначало той се опита да накара Нарин да остави тази тъжна задача на него, но безуспешно. Тя не каза нищо, но пламтящият зелен огън в тъмните й очи, пребледнялото й лице говореха за гнева и решението й да отмъсти.
Нарин наруши мълчанието си само веднъж. Когато коленичи да постави в гроба обвитото в одеяло тяло на най-малкото дете, момченце на около седем години, Джеръл я чу да говори на себе си: „Ако наистина е отговорна за това, то тя ще си плати. Заклевам се.“
Когато се изправи, след като постави последния камък, Джеръл каза много тихо, без да очаква да получи отговор:
— Чудя се, кои ли са били те.
— Семейството на Насинтор, тъкача. Той е от град Нарлон, но когато се ожени за Джамила, наследи имението на семейството й, така че те се установиха да живеят тук. Първото им дете, Джамилита, догодина щеше да навърши осемнадесет, тъкмо да й се търси съпруг — думите на Нарин прозвучаха равно, безчувствено. Очите й се бяха спрели на петте купчинки камъни пред нея.
— Ти познаваше ли ги?
Тя поклати глава.
— Никога не съм ги срещала, но знаех за тях, така както един вестоносец познава всеки от всяко имение, което е разположено около града му. Те бяха от Калинден. Те бяха от моите хора.
Гласът й замря и тя се извърна, погледът й застина върху планините, които се изправяха на хоризонта. Вятърът вдигаше снопчета от черната й коса, като ги хвърляше в лицето и в очите й, но тя не ги забелязваше.
Джеръл мълчеше. Искаше му се да отиде при нея, да я успокои, но не можеше да си представи какви думи не биха прозвучали толкова празно и студено, колкото зимния вятър около тях.
Нейните хора. Толкова прости думи, а имаха толкова дълбок смисъл. Нарин никога не беше срещала този тъкач и семейството му, но въпреки това ги познаваше. Смъртта им имаше значение, защото те бяха нейни хора. Тя, изоставеното сираче, беше намерила дом, място, към което принадлежеше, в един свят, където всеки имаше име и история, където загубата на един имаше значение за всички.
Странно как си играеше животът. Устата на Джеръл се сви в самоирония. Той, който бе започнал живота си като любим първи син на виден и мощен дом, на планета, която управляваше цялата Империя, нямаше свой свят, свой дом, свое семейство. Брат му бе обявен за изчезнал и вероятно бе мъртъв, а единственият човек, когото той открито можеше да нарече приятел, бе твърде стар, за да може още дълго да го придружава в пътуванията му. Джеръл погледна към покритите с камъни гробове. Когато смъртта го настигне, той сигурно ще бъде на някоя забравена планета, чието име едва ли ще помни добре. Няма да има нито едно същество, което да скърби, че го няма, никой нямаше да каже: „Това бе Джеръл Бен Хадар — аз го познавах. Може би нямаше да има и кой да изкопае гроба му.“
Джеръл потрепери, внезапно ядосан на самия себе си. Той никога не допускаше да го обземат мисли за смъртта, а сега не бе подходящ момент да започне. Той се приближи до Нарин и нежно докосна ръката й.
— Трябва да тръгваме. Нищо повече не можем да направим тук.
Докосването му накара Нарин да въздъхне, после премита и очите й се върнаха в заобикалящата я действителност. Тя кимна, после нагласи колана си на вестоносец около кръста и показа с глава пътеката, която щеше да ги изведе до Калинден.
Сега, когато огромната сива грамада на Калинден се беше надвесила над тях, Нарин увеличи темпото на бягане. Мрачната решителност, която се излъчваше от нея, се усещаше почти физически. Джеръл знаеше, че тя почти е забравила за присъствието му, не усещаше, че той изостава и че почти го беше изоставила зад себе си. Като отхвърли мислите си, Джеръл засили скоростта.
Нима бе възможно…? Как би могъл някой…? Нима Лейди Ксиант наистина…? Въпросите изгаряха мозъка на Нарин, отново и отново се връщаха, докато думите не започнаха да звучат като молитвено пеене, което носеше ритъма на бързите й стъпки по пътеката.
Ако ловуващите групи бяха достигнали на юг от Калинден, то какви ли разрушения бяха нанесли върху именията, разположени на север и запад, които бяха по-близко до границата и затова по-уязвими? Когато тя напусна Калинден и се отправи към Маткасен с молбата на Господаря Джаспериан за помощ, други вестоносци се отправиха да предупредят за опасността хората от малките селища и именията. До този момент, ако всичко е било свършено добре, тези хора трябваше да са се събрали в малките села или около укрепените златни и сребърни мини, където щяха да бъдат по-добре защитени. Без съмнение много от тях щяха да се преместят в самия Калинден, за да търсят зад стените на града най-сигурна защита.