Далечна звезда
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павлина Йосифова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечна звезда». Краткое содержание книги:
Тялото й потрепери, зъбите й все още тракаха, но дълбоко в нея се надигна тревожно нетърпение, което я заля като физическо страдание, като огромна вълна от страст.
Всичко това беше толкова неправилно. Тя беше вестоносец. Тя и само тя трябваше да контролира чувствата и тялото си. Нейният град беше в опасност и тя носеше съобщение, което бе нужно на Господаря.
Тридесет и шест, изброи ги Джеръл, като не включваше около десетината, които бяха забелязали преди това. Те се движеха бавно и изглеждаха доста тромави, но сигурно компенсираха със сила това, което не им достигаше като скорост.
Докато отзвучаваха последните шумове от диваците, Джеръл се изправи на колене и щеше да се изправи съвсем, ако Нарин не се беше вкопчила в ръката му и не беше го дръпнала рязко надолу. Джеръл се възпротиви. Бе забравил напълно за присъствието й, така се беше съсредоточил да изучава диваците, но тя постави пръст на устата си отново и просъска да пази тишина.
Няколко минути изминаха, без да промълвят нито звук. Джеръл ставаше все по-напрегнат и нетърпелив. Той почти бе готов да стане, независимо от мнението на Нарин, когато тя внезапно вдигна глава, като че ли бе чула нещо. Джеръл се напрегна, но не можа да долови нищо и тъкмо си отвори устата, когато и той го чу. Почти недоловим звук от голи крака, които стъпват по камъни.
Един дивак, след това втори, се появиха под тях. Двамата се движеха много по-внимателно и тихо от групата, която бе преминала преди тях. И двамата носеха дълги и смъртоносно заплашителни копия, освен ножовете, и по-къси копия като тези, които носеха останалите.
С ъгъла на окото си Джеръл забеляза върху стоманата отблясък като от отразена светлина. Почти минута му трябваше, за да разбере, че имаше и други диваци, най-малко трима или четирима, които се бяха разпръснали по-ниско по склона и се придвижваха със същото внимание. От това разстояние тъмната им кожа се сливаше с камъните и беше трудно да бъдат различени.
А ако те бяха останали долу на склона… Джеръл се сви, за да може да огледа склона над тях. Не забеляза нищо. Огромна, надвиснала скала препречваше изцяло хоризонта над тях, но по същия начин тя би трябвало да защитава скривалището им от погледа, на който и да е или каквото и да е над тях. Той за пръв път осъзна колко внимателно Нарин бе избрала скривалището им. А бе имала само няколко минути на разположение, за да намери някакво прикритие.
Нарин срещна погледа му и ясно разбра значението му. „Всичко е наред“ — каза тя само с устни, след това му направи знак да не се изправя.
Джеръл се подчини, наведе главата си и отново се съсредоточи върху малкото, което можеше да види под себе си. Диваците, които бе забелязал, вече се бяха преместили. До този момент никой не се бе появил на тяхно място.
Той започна да се проклина наум. Би трябвало да е по-внимателен. Много бе удобно да разчита на някой, който познаваше местните условия по-добре, но това не го освобождаваше от необходимостта също са бъде бдителен.
След известно време, което му се стори цяла вечност, Нарин въздъхна и бавно седна.
— Няма да има повече. Поне не и докато наближим Калинден.
— Как можеш да си сигурна? — думите на Джеръл прозвучаха много по-остро, отколкото искаше.
— В групата бяха около петдесет диваци. Те не се движат на по-големи групи, а освен това никоя група не ловува в близост до друга — отвращението в гласа й бе ясно примесено с ярост и с още нещо, което Джеръл не можеше ясно да определи. Ненавист? Ако съдеше по цвета на лицето й, тя бе близо до припадъка.
— Какво, ловуват?
— Не видя ли? — Нарин го погледна с недоверие.
— Какво да видя?
— Кръвта. Върху копията им, върху ръцете им.
— Но те не носеха оръжия за лов. И аз не видях никой от тях да носи дивеч… — гласът на Джеръл звучеше все по-неуверено.
— Ти не знаеше, нали? — гласът на Нарин стана съвсем тих. Тя преглътна. — Те бяха на лов за хора.
Джеръл стоеше на скалистото било, а погледът му бе вперен в обрулените хълмове на планините пред него. Наричаха ги Трудънс, знаеше го от информацията, събрана от Сантар и Данет и предадена чрез компютрите на корабите им. Те бяха домът на диваците. Това вече бе научил от Нарин. Не беше искал да открие невежеството си, като задава твърде много въпроси.
Под надвисналата маса на планините, кацнал върху скалист нос като всепоглъщащата птица — молба, стоеше Калинден. Градът бе по-малък от Маткасен, но стените му бяха по-високи и по-дебели. Докато разглеждаше разположението на града, Джеръл си помисли, че диваците биха срещнали доста трудности, докато преодолеят защитата на Калинден. Но Калинден не беше непревземаем и ако набезите на диваците върху околностите продължаха достатъчно дълго…
Той потръпна. След срещата им с групата ловци тази сутрин Нарин се бе върнала по следите им до имението, където бяха ловували. Или по-точно до това, което бе останало от имението — няколко стени и част от обора.