Далечна звезда
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павлина Йосифова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечна звезда». Краткое содержание книги:
Тялото й потрепери, зъбите й все още тракаха, но дълбоко в нея се надигна тревожно нетърпение, което я заля като физическо страдание, като огромна вълна от страст.
Всичко това беше толкова неправилно. Тя беше вестоносец. Тя и само тя трябваше да контролира чувствата и тялото си. Нейният град беше в опасност и тя носеше съобщение, което бе нужно на Господаря.
— Но ти не можеш да пробягаш това разстояние. Различно е. Твърде тежък си.
— Какво искаш да кажеш с това, че съм твърде тежък? — Джеръл започна възмутено да се изправя на краката си, след което моментално се замисли над това, което чу.
— Твърде много мускули. Ти имаш подходяща конструкция, когато се изисква мощ и издръжливост, но не и скорост — Нарин нетърпеливо потропваше с крак по земята. — Има основателни причини повечето вестоносци да са с моя ръст. Казах ти…
— Тогава не е нужно да ми го казваш отново — Джеръл се наведе, за да размачка бедрото на десния си крак. Той се смръщи, когато почувства протеста на претоварените мускули срещу притискащите ги пръсти.
— Ако искаш да направиш нещо полезно, ела и поработи върху другия ми крак.
Нарин се поколеба за миг. Тя не искаше да го докосва, не искаше дори да се приближава. Но колкото по-рано щяха да са в състояние да тръгнат, толкова по-рано щяха да стигнат до Калинден и тя щеше да се отърве от него.
Като мърмореше възмутено, Нарин коленичи до него и обви ръцете си около прасеца на левия му крак. Може и да трябваше да му помогне, но не беше длъжна да го прави така, че да му е приятно. Пръстите й се забиха дълбоко в мускула.
— Ох! Какво се опитваш да направиш, да ме осакатиш още повече ли? — Кракът на Джеръл потръпна конвулсивно, но той бе твърде слаб, за да се освободи от захвата й.
— Това е техника, която всички вестоносци научават още в началото на обучението си. Болезнено е, но дава отлични резултати.
Тя издърпа отново към себе си левия му крак, избута меката кожа на панталона нагоре, доста над коляното му и започна да работи с пръстите си нагоре по линията на костта и мускулите и обратно до другата страна на коляното му, след това отново надолу.
— Надявам се, че си сигурна в ефективността й — промърмори Джеръл, като отново се съсредоточи върху десния си крак, — защото положително си права за това, че боли.
— Оплакваш се повече от дете сукалче — заяде се Нарин, но продължаваше да държи главата си наведена и вниманието си върху задачата, с която се бе заела.
След няколко минути Джеръл попита с колебаещ се тон:
— Ще имаш ли нещо против да направиш същото и с другия ми крак? Каквото и да правиш там, изглежда, че помага.
Нарин не можеше да види изражението на лицето му. Не можа да усети и намек от заяждане в гласа му. Без да каже нещо, тя смени положението си, коленичи между краката му и започна да работи върху другия прасец.
Докато се занимаваше с краката му, Нарин усети, че напрежението й изчезва. Нямаше опасност да го докосва по този начин. При други условия лунната светлина и мекото бълбукане на близкото поточе можеха да минат за романтични. Но нощта бе студена, въпреки че времето бе тихо и Джеръл, вместо да изрича страстни думи за любов, простенваше всеки път, когато пръстите й достигаха до някое особено твърдо място по мускулите му. Трудно можеше да се възприеме като страстно встъпление.
Нарин премести ръцете си нагоре по десния крак на Джеръл, премина коляното му и стигна до бедрото. Даже и с две ръце тя не можеше да обхване крака му, защото мускулите бяха прекалено масивни, прекалено мощни.
Пръстите й мачкаха извивките на бедрото му и търсеха основните точки, където пръстите й щяха да са най-полезни. Беше трудно да открие точните места, защото мускулите му бяха естествено твърди като скала от дългогодишните натоварвания и заради мекотата на кожата на дрехата под пръстите й.
Докато ръцете й работеха, Нарин не вдигаше очи, главата й бе също наведена. Ръцете й, сравнени с тъмната кожа на облеклото на Джеръл изглеждаха сребърнобели на лунната светлина. Действията й щяха да имат къде по-добър ефект, ако краката му не бяха обути в гамаши. Топлината на ръцете й, движещи се по кожата му…
Нарин настръхна.
— Някой ден бих искал да науча този трик — в гласа на Джеръл звучеше странна закачливост.
Той леко се отмести, после се наведе напред, така че лицето му се доближи само на няколко сантиметра от нейното. Нарин можеше да почувства топлината на тялото му, почти можеше да си представи дъха му срещу бузата си. Тя се стегна, после се наведе, за да размачка бедрото на другия му крак, като внимателно го избягваше.
— Всеки вестоносец би могъл да те научи — каза тя. Пръстите й трепереха. За да скрие слабостта си, тя натисна дълбоко в основния мускул от долната страна на бедрото му.
— Надявам се, че те може би ще бъдат малко по-нежни.
Нарин чу смеха в гласа му, но зад него имаше още нещо, нещо… Съжаление, може би? Нима той й се молеше? Тя придвижи ръцете си по-нагоре, като забиваше пръстите си дълбоко в мускулите му, побутваше ги с дланите на ръцете си.