Далечна звезда
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павлина Йосифова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечна звезда». Краткое содержание книги:
Тялото й потрепери, зъбите й все още тракаха, но дълбоко в нея се надигна тревожно нетърпение, което я заля като физическо страдание, като огромна вълна от страст.
Всичко това беше толкова неправилно. Тя беше вестоносец. Тя и само тя трябваше да контролира чувствата и тялото си. Нейният град беше в опасност и тя носеше съобщение, което бе нужно на Господаря.
Без да промълви нито дума повече, Нарин се обърна и тръгна обратно. Но този път тя изкачи скалите от страната на пътеката, като внимателно си проправяше път нагоре. Само след няколко минути те бяха стигнали доста над пътеката и почти се бяха скрили зад разхвърляните камъни.
Джеръл почти бе настигнал Нарин, когато тя замръзна, вниманието й бе привлечено от нещо, което бе чула или видяла в този участък от пътя, който вече бе останал под тях. Тя поклати глава, очевидно внимателно заслушана, после се сниши и пролази зад ниска стена от скали, като показа със знаци на Джеръл да направи същото.
Джеръл понечи да възрази, но после се сви зад масивен, заоблен камък, който можеше да го скрие от всеки любопитен поглед, и внимателно пролази до Нарин.
Тя обърна глава към него, пръстът й бе поставен на устата й и му напомняше да не говори. Не бе нужно да го предупреждава. Независимо какво бе видяла или чула, то бе достатъчно сериозно, за да закръгли очите й от страх и да накара устата й да се изкриви от ярост.
Космите на врата на Джеръл започнаха бавно да се изправят. Той се приближи още по-близко, така че беше само на няколко инча, и беззвучно размърда устни:
— Какво има?
В този момент груби гърлени гласове се разнесоха някъде откъм онази част на пътеката, която се намираше точно под скривалището им. Един камък, несъмнено бутнат от невнимателен крак, се блъсна в други камъни и продължи да се търкаля надолу по склона.
Нарин се наведе още повече, като приближи устата си до ухото му.
— Звероподобните — каза тя, — а сме на по-малко от четири часа път от Калинден.
Глава десета
Гласовете, които се разнасяха отдолу, ставаха все повече. Джеръл погледна Нарин. Страхът й бе все още там, но тя успяваше да го контролира, точно както някога, когато се изправи пред разярения и готов да убива древон, за да спаси живота на човек, когото никога не бе срещала.
Но този път я водеше не само смелостта. В очите й, в това как бе стиснала зъби и в напрежението на мускулите на врата и раменете й се чувстваше гняв, който гореше дълбоко и застрашително.
Тя му махна да не мърда, а после внимателно се промъкна напред, докато успя да надникне иззад скриващите я скали.
Джеръл пренебрегна заповедта на Нарин и, като се стараеше да не вдига шум, се промъкна към нея, докато също си намери място, откъдето можеше да огледа наоколо и да види кой или какво минаваше долу.
Гърлото му се сви и Джеръл започна да мига.
Думата звероподобни, която Нарин понякога употребяваше вместо диваци, се оказа далеч по-подходяща, отколкото си беше представял. Съществата долу можеха да бъдат объркани с хора само от голямо разстояние.
Това бяха масивни, високи почти колкото него, но доста по-тежки същества. Мощните им ръце бяха по-къси от тези на хората, но много по-мускулести, и завършваха с широки, с по три пръста и остри нокти ръце, които изглеждаха способни да счупят малки камъни. Краката им, напротив, бяха пропорционално по-дълги, отколкото биха били краката на човек, което ги правеше да изглеждат по-слаби, отколкото бяха в действителност. Телата им бяха къси и масивни и завършваха с голяма глава върху дебел врат. Това дебело тяло върху дълги крака ги правеше да наподобяват птицата нирка, въпреки че Джеръл доста се съмняваше, че биха били толкова фини или наполовина толкова вкусни, колкото бе нирката.
Главите им бяха огромни. Двете очи, разположени близко едно до друго високо върху челата им, бяха защитени от двете страни с издадени кости, които се събираха точно над очите им. Доколкото Джеръл можеше да види от това разстояние, носове нямаха. Устите им бяха големи, стигаха от единия край на лицето им почти до другия и покриваха ужасни остри зъби.
Не носеха дрехи, но покритите им с косми тъмнокафяви тела нямаха нужда от такива. Пояси или колани се кръстосваха на гърдите им, но изглеждаше, че ги използват повече да носят оръжието си, главно ножове и колчани стрели, отколкото за защита или украшение. Това би трябвало да ги улеснява при къпане, ако изобщо го правеха, помисли с отвращение Джеръл. Вонята, която се разнасяше от тях, стигаше чак до мястото, където той и Нарин се бяха скрили, на повече от сто крачки над тях.
Беше ясно, че диваците бяха част от естественото население на Ерандейн, а не разбойници, които са били прогонени от населените с хора места, както той си беше представял първоначално. Те би трябвало да са били застрашителни опоненти на първите хора — заселници. И сега, когато наследниците на заселниците бяха изгубили всички знания за модерните оръжия, които предшествениците им бяха донесли със себе си, диваците бяха още по-опасни.