Десет приключения на Лиско

Никой не мръдна от мястото си.

— Мога ли да кажа нещо? — запита Димби.

— Кажи и да тръгваме!

— Преди малко лично АЗ говорих за риск, дори за МНОГО ГОЛЯМ РИСК, но тук няма никакъв риск… Тук ни пиши направо изядени.

— Искаш да кажеш… да оставим Червената шапчица така?

— Доколкото знам — намеси се Мокси, — спасяването на Шапчицата беше задължение на Ловеца. Щом ТОЙ се отказа, нашето задължение е да бягаме далеч… Това е ВЪЛК, не е… какво да е!… Не можах да измисля какво.

— Аз лично не тръгвам — заяви Домби. — Не обичам вълци.

Лиско заяви чистосърдечно, че разбира всеки от приятелите си, че тук не става и дума да им се сърди, и тръгна по най-късата пътека.

— Не му казахме едно „довиждане“ — забеляза Димби.

— Много ни изненада — рече Мокси. — Докато му кажа, и тръгна.

— Май че… този път, нали разбирате? — наведе глава Домби.

— Какво? — запита Димби.

— Няма да го видим повече.

— Да — въздъхна Димби. — Този път няма и план. А Лиско винаги измисля плановете.

— Не се знае дали няма — каза Мокси. — Докато прекоси гората, ще го измисли. На него плановете му се раждат като зайци.

— Не ставай смешен — рече Домби. — Какъв план срещу Вълка?

— Брей! — съгласи се Мокси. — Забравих, че този път става дума за вълк!… Аз си отивам.

— И аз — рече Домби. — Димби, накъде си?

— Колкото може по-далеч.

— И аз.

— А аз — рече Мокси — по-далеч от двама ви.

Най-късата пътека водеше най-бързо до края на гората, нямаше време за измисляне на план, затова в главата на Лиско се раждаха планчета, които той отхвърляше като лешници. Нито едно от планчетата не влизаше в работа. Това бяха светкавични хрумвания и всички до едно водеха право в устата, а оттам в стомаха на Вълка. На Лиско му бе омръзнало да скита по стомасите на злодейците, но сега нямаше как — трябваше