Великолепният негодник
- Автор: Йохансен Айрис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великолепният негодник». Краткое содержание книги:
— Това необходимо ли е?
— Не, но ще ми достави удоволствие. Нали това е целта на цялото занимание?
Тя се подчини, но почувства как цялото й тяло поруменява от смущение. Усещаше погледа му точно на онова място, където скоро телата им щяха да се съединят, и то така, сякаш сега не пръстите, а очите му я милваха. Чувстваше се напълно безпомощна, напълно покорна.
— Прекрасно… Малко по-широко. Точно така. — Той разкопча панталоните си. — Знаеш ли колко пъти съм си те представял така, легнала пред мен, очакваща да вляза в теб?
Тъмните му очи бяха пламнали, почти изгарящи от желание. И той се нуждаеше от нея, а тази мисъл накара странната горещина, която сякаш я разтапяше, да се усили дори още повече. Тя остро съзнаваше женствеността на тялото си, извивката на гърдите си, мекотата на кожата, уязвимостта на позата си.
Той вече бе напълно гол, също толкова жилест и красив, както, когато го бе видяла в странноприемницата, но дори още по-възбуден. Тя побърза да отмести погледа си лицето му, но сякаш стана още по-зле. Затвори очи, за да не вижда повече изражението му, което отразяваше само суров глад.
— Отвори очи. Искам да ме гледаш. Искам да гледаш какво правя. — Гласът му бе станал някак гърлен. — Искам всеки миг да съзнаваш кой ти причинява това. Кой ще влезе в теб.
Тя отвори очи и видя, че той коленичи между разтворените й крака, напълно съблечен.
— Сега ли ще се случи? — прошепна тя.
— Да. — Той се приближи към нея. — Но не съвсем веднага.
Два пръста бавно се плъзнаха в нея.
Тя се изви нагоре при невероятното нахлуване в тялото и сетивата й. Пръстите му бавно започнаха да се движат навътре и навън, после по-бързо и накрая с някакъв отсечен първичен ритъм, който я накара да прехапе устни, за да не извика, тласкана от удивителните усещания, които заливаха като водопад тялото й при всяко негово движение.
— Стегната си… Господи, колко си стегната — промълви той. — Не мога… да чакам повече. Трябва да вляза в теб.
Той внимателно се плъзна в нея, борейки се с теснотата й. Когато достигна преградата, спря, а гърдите му се издигаха и спускаха при всяко измъчено дихание.
— Събери кураж, момичето ми.
И той нахлу изцяло в нея.
Тя ахна, когато болката я прониза. Той застина дълбоко в тялото й, съединен с нея, пулсиращ.
Тя все още усещаше някаква притъпена болка, но някакво друго усещане вече надмогваше болката. Изпълнена… но все още копнееща, с желание, което тя внезапно осъзна, че не би понесла, ако не бъде утолено.
Тя инстинктивно се стегна около него.
Той рязко си пое дъх и цялото му тяло потръпна. Вдигна глава и я погледна.
— Нима се опитваш да ме убиеш?
Но това му бе харесало. Тя бе успяла да забележи онова неизразимо удоволствие, изписало се по лицето му.
— Стори ми се… че така трябва. Нали?
Той кимна.
— Просто ме изненада.
За нея това не бе изненада. Сега, когато той бе в нея, всичко сякаш вече имаше свой собствен ритъм, собствена примитивна неизбежност.
— Още! — ръцете й се протегнаха сляпо, за да обгърнат раменете му. — Трябва да има още!
— Да, има още. — Той започна да се плъзга напред и назад, с кратки и дълги тласъци, които бяха като огнени удари към самото й сърце.
Свързаност, диво удоволствие, копнеж, всичко това ставаше все по-силно с всеки негов тласък.
Той не й дава достатъчно, помисли си тя трескаво. Трябваше да получи още от него. Започна да се повдига, към тялото му, пресрещайки го с толкова яростна жажда, че сякаш обезумяваше от нея, докато се опитваше да се стегне около него и да го задържи в себе си.
— По-спокойно — промълви той. — Прекалено хубаво е. Няма да издържа дълго.
Той говореше безсмислици. Нима можеше да говори за спокойствие при тези действия? Всичко бе лудост, огън и удоволствие, а тя не би понесла то да се забави или да спре.
Повдигаше се нагоре, а ноктите й се забиваха в раменете му.
— Помогни ми!
Той замръзна.
— Господи!
Започна да се движи с животинска ярост, а ръцете му обхващаха с длани задничето й и го притискаха към себе си, докато той нахлуваше до краен предел.
— Това ли? — гласът му бе дрезгав. — Това ли искаш? Ето, ето!
Сигурно така се чувства човек, когато се ражда или умира, мислеше тя през мъглата. Каквото и да е, то трябваше да продължи вечно. Не, трябваше да свърши. Не можеше да издържи така, удоволствието да нараства все повече, удовлетворението да я чака някъде отвъд, да наближава, и тя все още да не може да го достигне.
Над нея лицето на Робърт бе зачервено, устните му бяха натежали от чувственост, страните му бяха изопнати и хлътнали от неописуемо напрежение.
— Сега — изрече той, стиснал зъби. Повдигна я по-нагоре, по-плътно до себе си. — Дай ми всичко, сега!