Градът на зверовете

Алекс, печален заради това, че го бяха влачили по земята, и унизен от подигравките на жените, си спомни ужасяващите истории на професор Людовик Льоблан. Ако се потвърдеше неговата теория, щяха да го изядат. И какво щеше да стане с Надя? Чувстваше се отговорен за нея. Помисли си, че както става обикновено във филмите и романите, сега трябва да настъпи моментът, в който се появяват хеликоптерите и го освобождават, и погледна небето без надежда, защото в реалния живот хеликоптерите никога не идваха навреме. Междувременно Надя се беше приближила до дървото, без някой да я спре, защото нито един от войните не можеше да допусне, че едно момиче би посмяло да ги предизвиква. Алекс и Надя си бяха сложили дрехите, когато стана студено предишната нощ, и тъй като хората от мъглата свикнаха да ги гледат облечени, не усетиха нужда да ги свалят. Алекс носеше на колана си, където закачаше флейтата, своя компас и ножчето си, което Надя използва, за да го освободи. Пак във филмите едно-единствено движение би било достатъчно, за да се отреже някакво въже; тя обаче, докато Алекс се потеше от нетърпение, дълго ряза кожените върви, които го придържаха към кола. Децата и някои жени от племето се приближиха, за да видят какво върши, смаяни от нейната дързост, но тя действаше с такава сигурност, размахвайки ножчето пред носовете на любопитните, че никой не се намеси и след десет минути Алекс беше свободен. Двамата приятели започнаха незабележимо да отстъпват, без да смеят да се впуснат в бягство, за да не привлекат вниманието на войните. В този момент изкуството да ставаш невидим щеше да им бъде от голяма полза.

Младите чужденци не стигнаха много далеч, защото Уалимаи осъществи своето появяване в селото. Старият магьосник дойде с колекцията си от торбички, закачени на тоягата му, с късото си копие и топката от кварц, която звънтеше като камбана. В нея имаше парченца, събрани от мястото, където бе паднал един лъч; беше символ на лечителите и шаманите и представляваше мощта на Бащата Слънце. Беше дошъл съпроводен от младо момиче с коса, падаща до кръста като черна пелерина, с изскубани вежди, огърлици от дрънкулки и с лъскави пръчици, пробождащи бузите и носа й. Беше много красива и изглеждаше весела, макар че не проронваше нито дума, просто се усмихваше. Алекс разбра, че тя е съпругата ангел на шамана и тържествуваше, че сега вече може да я види; това означаваше, че нещо в мисленето или в интуицията му се бе открехнало. Така, както го учеше Надя: трябва „да се гледа със сърцето“. Тя му бе разказала, че преди много години, когато Уалимаи все още бил млад, бил принуден да убие момичето, наранявайки я с отровния си нож, за да я освободи от робство. Това не било престъпление, а помощ, която той й оказал, но, така или иначе, нейната душа залепнала за гърдите му. Уалимаи избягал възможно най-навътре в джунглата, отнасяйки душата на девойката, където никой никога не би могъл да я намери. Там изпълнил задължителните ритуали на пречистването, постенето и неподвижността. Въпреки това, по време на пътуването той и жената се влюбили и, след като ритуалът на унокаиму приключил, нейният дух не пожелал да си тръгне и предпочел да остане на този свят заедно с мъжа, когото обикнала. Това се случило преди почти един век и оттогава тя винаги съпровождала Уалимаи, очаквайки момента, в който той щял да полети с нея, превръщайки се също в дух.