Градът на зверовете
- Автор: Алиенде Исабел
- Серия: Градът на зверовете #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ема Барух
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на зверовете». Краткое содержание книги:
На разсъмване Мокарита повика при себе си Надя и Алекс и с малкото сили, които му бяха останали, им обясни, че те са единствените чужденци, стъпили в Тапирауа-тери от основаването на селището.
— Душите на хората от мъглата и на нашите предци живеят тук. Нааб-ите говорят с лъжи и не познават справедливостта, те могат да омърсят нашите души — каза той.
Били поканени, добави, по указание на големия шаман, който предупредил, че на Надя било отредено да им помогне. Не знаел каква роля играел Алекс в събитията, които щели да настъпят, но като спътник на момичето той също бил добре дошъл в Тапирауа-тери. Александър и Надя разбраха, че се позоваваше на Уалимаи и на неговото предсказание относно Рааканариуа.
— Каква форма приема Рааканариуа? — попита Алекс.
— Много форми. Това е птица кръвопиец. Няма човешки качества, действа като умопомрачена, никога не се знае какво ще направи, винаги е жадна за кръв, ядосва се и наказва — обясни Мокарита.
— Виждали ли сте едни големи птици? — попита Алекс.
— Виждали сме птици, които правят шум и вятър, но те не са ни виждали. Знаем, че не са Рааканариуа, макар и много да си приличат; това са птиците на нааб-ите. Те летят само денем, никога нощем; поради това внимаваме, когато палим огън, за да не може птицата да види пушека. Затова живеем скрити. Затова сме невидимият народ — отговори Мокарита.
— Нааб-ите ще дойдат рано или късно, неизбежно е. Какво ще правят тогава хората от мъглата?
— Моето време в Окото на Света свършва. Вождът, който ще дойде след мен, ще трябва да реши — отвърна Мокарита немощно.
Мокарита умря на разсъмване. Хор от ридания разтърсваше Тапирауа-тери в продължение на часове: никой не можеше да си спомни времената, предхождали този вожд, който бе ръководил племето в продължение на много десетилетия. Короната от жълти пера — символ на неговия авторитет, беше поставена върху един кол, докато бъде посочен неговият приемник; междувременно хората от мъглата свалиха украшенията си и се намазаха с кал, въглен и пепел в знак на траур. Цареше голямо безпокойство, защото смятаха, че смъртта рядко се явява по естествен път, обикновено причината за нея е някой неприятел, който е използвал магия, за да навреди. Начинът да успокоиш духа на мъртвия е да срещнеш неприятеля и да го премахнеш, иначе призракът остава в света и тормози живите. Ако неприятелят беше от друго племе, това можеше да доведе до битка, но ако беше от същото селище, можеше да бъде „убит“ символично с помощта на съответната церемония. Воините, които прекараха нощта, пиейки масато, бяха много възбудени от идеята да победят неприятеля, причинил смъртта на Мокарита. Да го открият и да го унищожат беше въпрос на чест. Никой не се стремеше да замести вожда, защото между тях не съществуваше йерархия, никой не беше по-важен от останалите, просто вождът имаше повече задължения. Мокарита не беше почитан заради неговата позиция на ръководител, а защото бе много възрастен, което означаваше, че има повече опит и знания. Мъжете, пияни и възбудени, можеха всеки момент да станат необуздани.
— Мисля, че е време да повикам Уалимаи — прошепна Надя на Алекс.
Оттегли се в единия край на селото, свали амулета си от врата, и започна да духа в него. Острото грачене на кукумявка, което издаваше издялканата кост, прозвуча странно на това място. Надя си мислеше, че ще е достатъчно да използва талисмана, за да се появи Уалимаи с неговата магическа дарба да изниква от нищото, но колкото и да духаше, шаманът не се яви.
През следващите часове напрежението в селището нарасна. Един от войните нападна Таама и той му отвърна на удара, халосвайки го с тояга по главата, от което онзи остана проснат и окървавен на земята. Трябваше да се намесят няколко мъже, за да разтърват и успокоят разгорещилите се. Най-накрая решиха да уредят конфликта с помощта на йопо — зелен прах, който, както масатото, употребяваха само мъжете. Разпределиха се двама по двама, всяка двойка снабдена с по една дълга тръстика, куха и подострена на върха, с помощта на която си духваха праха един на друг направо в ноздрите. Йопо-то със силата на боздуганен удар нахлуваше чак до мозъка и човекът падаше назад, крещейки от болка; след това започваше да повръща, да подскача, да ръмжи и да получава видения; от ноздрите и устата му през това време течеше зелена слуз. Не беше много приятна гледка, но използваха това, за да се пренесат в света на духовете. Някои мъже се превърнаха в демони, други приеха душата на различни животни, трети предсказваха бъдещето, но на никого не се яви духът на Мокарита, за да посочи своя наследник.