Градът на зверовете
- Автор: Алиенде Исабел
- Серия: Градът на зверовете #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ема Барух
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на зверовете». Краткое содержание книги:
Понякога в едно поколение не се раждаха достатъчно момичета, тогава мъжете тръгваха на продължителни екскурзии в търсене на съпруги. Момичетата от селото на свой ред можеха да срещнат съпруг по време на редките случаи, когато посещаваха други райони. Също така се смесваха, приютявайки фамилии от друго племе, изоставени след някоя битка, защото малка група от хора не можеше да оцелее в джунглата. От време на време трябваше да обявяват война на друго шабоно, така войните се закаляваха и се разменяха двойки. Беше много тъжно, когато младите си взимаха сбогом, за да отидат да живеят при друго племе, защото рядко се връщаха да видят семейството си. Хората от мъглата ревностно пазеха тайната на своето село, за да се защитят от нападения и от обичаите на чужденците. Бяха живели така в продължение на хиляди години и не желаеха да се променят.
Вътрешността на колибите беше съвсем оскъдна: хамаци, кратуни, каменни брадви, ножове от зъби или от нокти, различни домашни животни, които принадлежаха на общността и влизаха и излизаха на воля. В спалнята на ергените се съхраняваха лъкове, стрели, тръби за духане и копия. Нямаше нищо излишно — нито предмети на изкуството, само най-необходимото за едното оцеляване — всичко останало осигуряваше природата. Александър Колд не видя нито един метален предмет, който да свидетелства за контакт с външния свят, и си спомни как хората от мъглата не бяха докоснали подаръците, които Сесар Сантос закачи, за да ги примами. И по това те се отличаваха от другите племена в района, които едно след друго отстъпваха пред страстта към стоманата и другото имущество на чужденците.
Когато застудя, Алекс се облече, но продължаваше да трепери. През нощта видя, че неговите другари по жилище спят по двама в хамаците, или скупчени на пода, за да се топлят взаимно, но той идваше от една култура, в която физическият контакт между мъжете не се толерираше; мъжете се докосваха само при сблъсъци на насилие или при най-грубите спортове. Легна сам в един ъгъл, чувствайки се нищожен, по-малък от бълха. Тази малка човешка група в едно незначително селище в джунглата бе невидима сред необятността на астралното пространство. Нейното време на живот беше по-малко от частица от секундата в безкрайността. А може би изобщо не съществуваха, може би човешките същества, планетите и останалата част от Сътворението бяха сънища, илюзии. Усмихна се примирено като си спомни, че няколко дни преди това той все още се смяташе за център на вселената. Беше му студено и бе гладен, предположи, че тази нощ ще е много дълга, но след по-малко от пет минути вече спеше, сякаш го бяха упоиш.
Събуди се сгушен на пода върху една сламена рогозка, притиснат между двама яки войни, които хъркаха и пухтяха в ухото му, както имаше навика да прави кучето му Пончо. Освободи се с усилие от ръцете на индианците и се надигна внимателно, но не стигна далеч, защото напряко на прага се беше проснала една дебела змия, дълга повече от два метра. Остана замръзнал на мястото си, без да смее да направи и крачка, независимо че влечугото не даваше признаци на живот — или беше умряло, или спеше. Скоро индианците се отърсиха от съня и се заеха с дейностите си с голямо спокойствие, прескачайки змията, без да й обръщат внимание. Беше една опитомена боа — свивач, чиято мисия се състоеше в това, да премахва плъхове, прилепи, скорпиони и да плаши отровните змии. Заедно с хората от мъглата живееха много домашни животни: маймуни, които растяха с децата, кученца, които жените кърмеха по същия начин, както и децата си, кълвачи, папагали, игуани и дори един немощен жълт ягуар, безобиден като детска играчка. Змиите боа, добре нахранени и общо взето летаргични, бяха оставени на децата, за да си играят с тях. Алекс си помисли колко щастлива би била сестра му Никол сред тази екзотична дресирана фауна.
Голяма част от деня беше посветена на подготовката на празника в чест на завръщането на войните и посещението на двете „бели души“, както нарекоха Надя и Алекс. Всички участваха, с изключение на един мъж, който стоеше седнал в единия край на селището, отделен от останалите. Индианецът извършваше ритуала на пречистването — унокаиму — задължителен, когато е бил убит друг човек. Алекс научи, че унокаиму се състоеше в пълен пост, мълчание и неподвижност в продължение на няколко дни; по този начин духът на мъртвия, който се е измъкнал от ноздрите на трупа, за да се залепи върху гръдната кост на убиеца, малко по малко ще се отдели. Ако убиецът изяде някаква храна, призракът на неговата жертва надебелява и с теглото си в крайна сметка смазва убиеца. Пред неподвижния войн, олицетворяващ унокаиму, имаше голяма бамбукова тръба за духане, изрисувана със странни символи — същите като тези от отровното копие, което прободе сърцето на един от войниците от експедицията по време на пътуването по реката.