Градът на зверовете
- Автор: Алиенде Исабел
- Серия: Градът на зверовете #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ема Барух
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на зверовете». Краткое содержание книги:
На Уалимаи и Таама се падна да организират ритуала на посвещаваното на Алекс, в който участваха само възрастните мъже. По-късно момчето разказа на Надя, че ако бил знаел в какво се състои церемонията, може би преживяването щяло да бъде по-малко плашещо. Под ръководството на Ииоми жените му обръснаха темето с един подострен камък — доста болезнен метод, защото на главата му там, където го бяха ударили, когато го отвличаха, имаше една все още незараснала рана. При минаването на бръснарския камък отгоре, раната се отвори, но му сложиха малко кал и не след дълго тя престана да кърви. После жените го боядисаха в черно от краката до главата с паста от восък и въглени. След това трябваше да се раздели със своята спътничка и с Ииоми; жените не можеха да присъстват на церемонията и отидоха да прекарат деня в гората с децата. Нямаше да се върнат в селото до вечерта, когато войните щяха да са го отвели за изпитателния етап на неговото посвещаване.
Таама и групата му изкопаха от речната тиня свещените музикални инструменти, които се използваха само за мъжките церемонии. Те представляваха дебели туби, дълги метър и половина, които при духане издаваха дрезгав и тежък звук, като хъркане на бик. Жените и момчетата, които все още не бяха посветени, не биваше да ги виждат, под заплахата, че може да се разболеят и да умрат по тайнствени причини. Инструментите олицетворяваха мъжката власт в племето, връзката между бащите и синовете. Без тези своеобразни тромпети цялата власт би била в ръцете на жените, които притежаваха свещената способност да имат деца, или както казваха — „да правят хора“.
Ритуалът започна сутринта и щеше да продължи през целия ден и цялата нощ. Дадоха на Алекс да изяде някакви горчиви черници и го оставиха свит на топка на земята, в утробна поза; след това, ръководени от Уалимаи, боядисани и украсени с атрибутите на демоните, се подредиха около него в тесен кръг, като удряха земята с крака и пушеха цигари от трева. От горчивите черници, уплахата и пушека Алекс скоро се почувства доста зле.
Войните танцуваха дълго време, тананикаха около него песни и надуваха тежките свещени тромпети, чиито краища докосваха земята. Звукът отекваше в размътения мозък на момчето. В продължение на часове слуша песните, които повтаряха историята на Бащата Слънце, намиращ се отвъд всекидневното Слънце, осветяващо небето; бил невидим огън, от който произлизало Сътворението; чу за капката кръв, която се отделила от Луната, за да създаде първия човек; пяха за Реката от Мляко, която съдържала всички кълнове на живота, но също и на гниенето и смъртта; тази река водела в царството, където шаманите като Уалимаи се срещали с духовете и с другите свръхестествени същества, за да получат знания и да могат да лекуват. Казаха, че всичко, което съществува, е сън на Майката Земя, че всяка звезда сънува своите обитатели и че всичко, което се случва във вселената, е една илюзия — само сънища, съдържащи се в други сънища. В своето удивление Александър Колд имаше усещането, че тези думи отразяват схващания, които той самият бе предчувствал; тогава престана да разсъждава и се остави на особеното преживяне — да „мисли със сърцето си“.
Минаха часове и момчето изгуби чувство за време, за пространство и за собствената си реалност, потъвайки в някакво състояние на ужас и дълбока умора. В един момент усети, че го вдигат и го карат да върви; едва тогава си даде сметка, че бе настъпила нощта. Насочиха се в процесия към реката, като свиреха на инструментите си и размахваха оръжията си; там го потапяха много пъти във водата, докато започна да си мисли, че ще умре от удавяне. Търкаха го с грапави листа, за да свалят черната боя, а след това посипаха с пипер парещата му кожа.
С оглушителни крясъци го удряха с пръчки по краката, ръцете, гърдите и корема, но без намерение да му навредят; заплашваха го със своите копия, докосвайки го понякога с остриетата им, но без да го наранят. Опитваха се да го изплашат по всякакви възможни начини и успяваха, защото американското момче не разбираше това, което ставаше, и се опасяваше, че всеки момент ръцете на неговите нападатели ще се отплеснат и наистина ще го убият. Искаше му се да се предпази от ударите и блъскането на войните от Тапирауа-тери, но инстинктът му подсказа да не се опитва да избяга, защото това щеше да е безполезно — нямаше къде да се скрие по тези непознати и враждебни места. Това беше сполучливо решение, защото ако се бе опитал да избяга, щеше да се покаже като страхливец — най-непростимият дефект за един воин.