Градът на зверовете
- Автор: Алиенде Исабел
- Серия: Градът на зверовете #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ема Барух
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на зверовете». Краткое содержание книги:
— Аз не, но има друга жена, която е много могъща. Тя притежава ваксините, които могат да ни спасят от епидемиите — каза момичето.
Надя и Алекс прекараха следващия час в опити да убедят индианците, че не всички нааб са зловредни демони, има и някои, които са приятели, като доктор Омайра Торес. Към езиковите ограничения се добавиха културните различия. Как да им обяснят какво представлява една ваксина? Самите те не го разбираха съвсем, така че решиха да казват, че това е една много силна магия.
— Единственото спасение е тази жена да дойде и да ваксинира всички хора от мъглата — заяви Надя. — По този начин дори да дойдат нааб или жадната за кръв Рааканариуа, те няма да успеят да навредят посредством болести.
— Могат да ни заплашат по друг начин. Тогава ще тръгнем на война — заяви Таама.
— Войната срещу нааб-ите не е добра идея… — позволи си да каже Надя.
— Следващият вожд ще трябва да реши — заключи Таама.
Уалимаи се зае да ръководи погребалните ритуали за Мокарита в съответствие с най-древните традиции. Въпреки риска да бъдат забелязани от въздуха, индианците запалиха голям огън, за да кремират тялото, и в продължение на часове ядоха остатъците от вожда, докато жителите на селището оплакваха неговото отпътуване. Уалимаи приготви една чудодейна смес — могъщата аауаска, за да помогне на мъжете от племето да надникнат в дъното на сърцата си. Младите чужденци също бяха поканени, защото трябваше да изпълнят една героична мисия, по-важна от собствения им живот, за което не само се нуждаеха от помощта на боговете, но и самите те трябваше да опознаят силите си. Те не посмяха да откажат, въпреки че вкусът на въпросната смес беше отвратителен и трябваше да направят голямо усилие, за да я преглътнат и да я задържат в стомасите си. Известно време след това не усещаха ефекта, докато изведнъж земята не се разтвори под краката им и небето не се напълни с геометрични фигури и блестящи багри; тогава телата им започнаха да се въртят и да се разтварят, а паниката — да ги завладява до последната им фибра. Точно когато мислеха, че вече са достигнали смъртта, се почувстваха изтласкани с главозамайваща скорост през безчет светлинни камери и след малко вратите на царството на тотемните богове се отвориха, приканвайки ги да влязат вътре.
Алекс усети, че крайниците му се удължават и в тялото му се разлива пареща топлина. Погледна ръцете си и видя, че бяха две лапи, завършващи с остри нокти. Отвори устата си, за да извика, и ужасно ръмжене се надигна от корема му. Видя се преобразен в голяма черна и лъскава котка — великолепния ягуар, който бе срещнал в двора на Мауро Кариас. Животното не беше в него, нито той в животното, по-скоро двамата се сливаха в едно-единствено същество; двамата бяха едновременно и момчето, и звяра. Алекс направи няколко крачки, като се протягаше, пробваше мускулите си и разбра, че притежава лекотата, скоростта и силата на ягуара. Затича се с големи котешки скокове в гората, обладан от свръхестествена енергия. С един отскок се покатери на клона на едно дърво и оттам започна да наблюдава пейзажа със своите очи с цвят на мед, мърдайки бавно черната си опашка във въздуха. Усети се могъщ, страховит, самотен, непобедим, цар на южноамериканската джунгла. Нямаше друго животно, по-свирепо от него.
Надя се издигна в небето и след няколко мига страхът й от височината, който винаги я бе смразявал, изчезна. Нейните силни криле на орлица помръдваха едва-едва; студеният въздух я поддържаше и най-лекото помръдване бе достатъчно, за да смени курса или скоростта, с която се носеше. Летеше на голяма височина, спокойна, невъзмутима, освободена, наблюдаваща без любопитство земята там долу. От височината се виждаха джунглата, плоските върхове на тепуите, много от тях покрити с облаци, сякаш короновани с пяна; виждаше също тънката струйка дим от огнището, където горяха останките на вожда Мокарита. Увиснала във висините, орлицата бе така непобедима, както беше ягуарът на земята: никой не можеше да я достигне. Детето птица направи няколко олимпийски кръга като летеше над Окото на Света и наблюдаваше отгоре живота на индианците. Перушината на главата й настръхна като стотици антенки, улавящи топлината на слънцето, повеите на вятъра, драматичното вълнение от височината. Усети, че тя е закрилницата на тези индианци, орлицата майка на хората от мъглата. Прелетя над селището на Тапирауа-тери и сянката от великолепните й криле покри като длан почти невидимите покриви на малките колиби, скрити в гората. Най-накрая голямата птица се насочи към върха на едно тепуи — най-високата планина, където в гнездото й, изложено на всички ветрове, блестяха три кристални яйца.