Пътят на мирния воин
- Автор: Милман Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на мирния воин». Краткое содержание книги:
— Говоря за този боклук, маймуно! — той почука по главата си и ми намигна. Изтървах метлата на пода.
Друга една вечер, докато метях гаража, Сократ ме повика в офиса. Седнах навъсен и зачаках поредните заповеди.
— Дан, още не си се научил да дишаш естествено. Станал си доста мързелив и трябва да се концентрираш повече.
Това вече беше капката, която преля чашата. Разкрещях се:
— Ти си мързеливецът — а аз ти върша всичката работа!
Той помълча и ми се стори, че забелязах болка в очите му. После тихо каза:
— Не е редно да крещиш на учителя си, Дан.
Отново си спомних, че с обидите си винаги целеше да ми покаже собствената ми душевна и емоционална неустойчивост, да превърне гнева ми в действие и така да ме подтикне да продължавам напред. Преди да успея да се извиня, той каза:
— По-добре си върви, Дан, и не се връщай, докато не се научиш на учтивост… и не започнеш да дишаш правилно. Може би едно отсъствие ще ти оправи настроението.
Излязох натъжен, с наведена глава. Докато вървях към къщи, си мислех колко търпелив беше той към моите избухвания, оплаквания и вечни въпроси. Всичко, което изискваше от мен, беше с цел да ми помогне. Заклех се никога повече да не му крещя в яда си.
Останал сам, аз се опитвах по-усилено от всякога да преодолея навика си да дишам с напрежение, но изглежда само ставаше по-зле. Ако дишах дълбоко, забравях да си държа езика на небцето, ако пък се сетех да направя това, неусетно се изгърбвах и отпусках. Направо полудявах.
С чувство за пълен провал отидох пак в бензиностанцията да видя Сок и да го помоля за съвет. Заварих го да човърка нещо в гаража. Той ме погледна бегло и каза:
— Махай се.
Ядосан и уязвен, аз мълчаливо закуцуках навън в нощта. Чух гласа му зад себе си:
— След като се научиш да дишаш, направи нещо с чувството си за хумор.
Имах чувство, че смехът му ме преследваше почти до половината път към къщи.
Като стигнах до жилището си, седнах на стъпалата пред входа и се загледах в църквата на отсрещната страна на улицата, без всъщност да виждам нищо пред очите си. Казах си: «Ще взема да зарежа тези невъзможни тренировки». Но сам не си повярвах на думите. Продължих да паса салатите си, избягвайки всякакви изкушения и заинатено се борех с дишането си.
Веднъж, почти по средата на лятото, се сетих за кафенето на Джоузеф. До неотдавна бях толкова зает денем с тренировките, а нощем — със Сок, че не бях намерил време да го посетя. Сега, помислих си тъжно, нощите ми са напълно свободни. Отидох в кафенето му по времето, когато затваряше. Беше празно, намерих Джоузеф в кухнята, с любов чистеше изящните порцеланови съдини.
Джоузеф и аз бяхме толкова различни. Аз съм невисок, мускулест, атлетичен, с къса коса и гладко избръснато лице; а Джоузеф беше висок, слаб, дори изглеждаше крехък, с мека, къдрава руса брада. Аз се движех и говорех бързо, той правеше всичко бавно и внимателно. Въпреки различията ни или може би точно поради тях, той много ми допадаше.
Разговаряхме до късно вечерта, докато му помагах да подреди столовете и да измете пода. Дори като говорех, аз се съсредоточавах, колкото ми беше възможно, в дишането, поради което изпуснах една чиния и се спънах в килима.
— Джоузеф — попитах го аз, — Сократ наистина ли те е карал да пробягаш 100 мили?
— Не, Дан — засмя се той. — Темпераментът ми не е много подходящ за атлетични подвизи. Сократ не ти ли е казал? Аз бях негов готвач и личен прислужник в продължение на много години.
— Не, никога не е споменавал. Но как може да си му бил прислужник много години? Ти едва ли си на повече от двадесет и осем или двадесет и девет години.
Джоузеф грейна в усмивка.
— Е, малко по-старичък съм — на петдесет и две.
— Сериозно ли говориш?
Той кимна. Определено всички тези занимания водеха до нещо.
— Но ако не си се занимавал особено с физическата си форма, какво си правил тогава? В какво се състоеше твоето обучение?
— Дан, аз бях много избухлив и егоцентричен млад човек. И като предявяваше изключително сурови изисквания към службата ми, той ме научи да се раздавам, с истинско щастие и любов.
— А какво по-добро място да се научиш да служиш — казах аз — от една бензиностанция!
Джоузеф се усмихна и каза:
— Той не винаги е работел на бензиностанция, да ти кажа. Имал е изключително необикновен и разнообразен живот.
— Разкажи ми за това! — настойчиво го помолих аз.
— Сократ не ти ли е разказвал за миналото си?
— Не, предпочита да си го пази в тайна. Не знам дори къде живее.
— Нищо чудно. Е, тогава по-добре и аз да го запазя в тайна, докато той сам не пожелае да ти каже.
Прикривайки разочарованието си, аз попитах: